Питер Мэй - Шахматните фигури

Докато се изкачат дотам, ръцете на носачите вече бяха изтръпнали, а раменете ги боляха.

На юг се издигаха планините, в чиито недра някога бе паднал самолетът на Роди.

Паметниците покриваха гъсто леко наклонения терен, в долния край на който бе направено оградено със стена разширение. При първоначалната планировка очевидно не бе взета предвид неумолимата природа на смъртта.

Ръмеше ситен, подобен на мъгла дъжд, който почти закриваше гледката към плажа отвъд стената. Последните няколко метра бяха хлъзгави и коварни. Спускането на ковчега на ръка, с мокри въжета и с мускули, сковани от усилието, го караше да се удря и стърже в стените на гроба. Последният бе изкопан предния ден и останките от ковчега, заровен седемнайсет години по-рано, бяха извадени. Под най-горния, тревист слой почвата бе песъчлива и вече започваше да се свлича. Оригиналният надгробен камък бе поставен встрани, за да бъде циментиран после отново на мястото си.

Макар все още да се съблюдаваше традицията последните изпращачи да бъдат само мъже, никой не се учуди, когато Мейрид я наруши. Печалната, облечена в черно фигура на някогашната възлюбена на Роди стоеше сред останалите, бледа и непоколебима.

В този момент Фин вдигна очи и се сепна при вида на Уистлър, застанал неподвижно в горния край на гробището. Костюмът вече бе изчезнал, заменен от непромокаемо яке и джинси, а сплъстената коса падаше свободно над раменете. По бузите му бе набола четина, а под очите му имаше тъмни сенки. Обичайно здравият му вид на човек, прекарващ дълго време на открито, сега бе изпит и посърнал.

Отначало му се стори, че погледът на Уистлър просто се рее някъде в пространството отвъд малката групичка край гроба, но после осъзна, че той всъщност е прикован в Мейрид. Нима бе възможно след всички тези години още да е влюбен в нея?

От друга страна, в изражението му се четеше по-скоро омраза, отколкото любов, по-скоро презрение, отколкото нежност. И това бе обезпокоително.

Вниманието му бе привлечено обратно към церемонията от гласа на Доналд, който четеше текст от келтската библия. „С пот на лицето си ще ядеш хляба си, докато се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръстта ще се върнеш“.

Първата шепа песъчлива земя изтрополи върху капака на ковчега. Когато Фин вдиша отново глава, Уистлър вече беше изчезнал.

Той не остана твърде учуден, когато мярна отново стария си приятел на почерпката, организирана от „Амран“ в хотел „Кабарфей“ в Сторноуей. Помещението бе претъпкано с опечалени, дочули за безплатното пиене, а също от представители на медиите, които без притеснение сновяха сред тях в търсене на удачен ъгъл за снимка или любопитна тема за статия.

Фин стоеше край бара заедно със Стрингс, Скинс и Рамбо. Бяха се отдали на бира и спомени, поръсени с немалка доза умилителен смях над историите за общите им преживелици с Роди през ранните години. Фактът, който витаеше като призрак сред тях и който никой не се осмеляваше да спомене, бе, че Роди не просто беше умрял. Той бе убит. Един призрак, лишен от глас.

Фин забеляза, че Уистлър започва да си проправя път към изхода, и остави халбата на тезгяха.

— Ще се видим по-късно, момчета — подхвърли и забърза след него.

Излезе във фоайето и се озърна, но там имаше само шепа хора, разговарящи помежду си или насядали край масичките за кафе. Вече се канеше да се върне обратно в бара, когато дочу гласове, препиращи се отвън на паркинга. Един мъжки и един женски. Говорещи на келтски. Подаде глава през вратата и видя отвън Мейрид и Уистлър. Той се опитваше да си тръгне, а тя го удържаше за лакътя. Изведнъж Уистлър се извърна и каза нещо, само на сантиметри от лицето й. Двамата бяха твърде далеч, за да се различат думите, но гневното му изражение бе достатъчно красноречиво. После Уистлър вдигна поглед над рамото й, забеляза, че Фин ги гледа, и добави още нещо.

Мейрид се обърна към хотела, а в това време той се отскубна от нейната хватка и решително се отдалечи.

Тя пое сразено назад, но пътьом положи усилие да се стегне, очевидно съчинявайки поредната лъжа. Щом доближи Фин, очите й отново бяха ясни и сияйни и той неволно си спомни удивителната й способност да заблуждава. Мейрид изпревари въпроса му с тъжна усмивка.

— Помниш ли как веднъж ми каза, че Уистлър никога не е спирал да ме обича?

И че затова не е дошъл в Глазгоу? — тя замълча за секунда. — За да се откъсне от източника на болката. Мисля, че така се изрази.