Питер Мэй - Шахматните фигури

Фин кимна.

— Е, мисля, че току-що върнах тази болка обратно.

Но Фин знаеше, че неотдавна, на гробището, не е видял любов в очите на Уистлър. А и в държанието му преди малко имаше единствено гняв. Дори да изпитваше болка, тя бе причинена от нещо друго. Мейрид явно долови недоверието му, затова побърза да смени темата.

— Както и да е, радвам се, че дойде. Нося албум, пълен със стари снимки. На много от тях те има и теб. Реших, че ще ти е приятно да ги видиш.

— По-добре някой друг път. — Той погледна часовника си. — Вече закъснявам.

— Може и да няма друг път, Фин — настоя тя. — След ден-два си тръгвам, а не се сещам за нито една причина да се върна отново тук.

Репликата го изненада.

— Ами родителите ти?

— Взех ги при мен в Глазгоу още преди години. Нямам други роднини на острова. А и честно казано, поводът да се съберем днес донякъде помрачи хубавите ми спомени. Беше ми достатъчно трудно да приема смъртта на Роди още първия път. Да го изгубя повторно ми дойде твърде много. Дори не очаквах, че ще се окаже толкова трудно. — Тя провря ръка под неговата и го затегли обратно към фоайето. — Хайде, отдели ми малко от времето си. Мисля, че поне това ми дължиш.

Фин не помръдна и тя бе принудена да спре и да се обърне.

— Не ти дължа нищо, Мейрид. Или забрави, че ти бе тази, която ме заряза?

Очите й бяха големи, влажни и бездънно сини.

— И не е минал нито ден, в който да не съжалявам за това.

Прозорците в стаята й бяха закрити от плътни сини завеси. Кувертюрата на леглото, на сини и кремави квадрати, бе акуратно изпъната от камериерката. На пода до прозореца лежеше голям куфар с отворен капак, облегнат върху завесите. Мейрид приклекна и разрови бъркотията от дрехи, за да извади фотоалбума. След като го хвърли на леглото, съблече палтото си и го преметна през облегалката на един стол.

Отдолу носеше до коленете и високи ботуши.

— Нали не възразяваш, ако се преоблека? — Без да изчака отговор, тя събу ботушите си. — Няма нищо, което да не си виждал преди.

Фин се зачуди каква ли разлика щеше да има, ако бе възразил. Смутено се обърна на другата страна, взе албума и го разтвори на първата страница. Образът, който веднага се набиваше на очи, бе официалната училищна фотография на Роди от четвъртата или петата година в гимназията „Никълсън“. Пуловер с емблема, снежнобяла риза и униформена вратовръзка. Леко иронична усмивка на лицето и руси къдри, спускащи се върху челото. Хвърли поглед към Мейрид, която тъкмо нахлузваше джинсите си. Тя носеше оскъден черен сутиен и бикини, кожата й бе като слонова кост, а плавните извивки на тялото — все същите, каквито ги помнеше от едно време.

Противно на волята си, усети добре познатото вълнение в слабините.

Побърза да съсредоточи вниманието си върху албума и прехвърли на следващите две страници. Тук бяха залепени няколко снимки. Мейрид на сцената, съвсем млада, още с момичешки заоблено лице. Цялата банда, подготвяща се за изпълнение. Доналд на някакво парти, седнал в кресло, с много пиян вид и червени от светкавицата очи. Самият Фин, заедно с Уистлър и Стрингс, на около седемнайсетгодишна възраст. Всичките с бири в ръце, прегърнати и плезещи се срещу обектива. Нямаше спомен кога е правена снимката, а и не пазеше други от този период на живота си. Не бе притежавал свой апарат, а и леля му не си падаше по фотографията.

Изображението обаче го сепна. Младият Фин се хилеше като идиот, но в очите му се виждаше болката, отрицанието на една истина, пред която бе неспособен да се изправи.

— Хубави са, нали? — приведе се Мейрид над него. Носеше тениска, твърде голяма за нея, и все още бе боса. — Имам стотици и сега се радвам, задето съм ги запазила. Връщат ме към неща, които иначе бих забравила. — Тя се пресегна да отгърне страницата и гърдата й допря рамото му.

Следваха снимки на бандата, свиреща на някаква забава, както и няколко от състезанието при Моста за никъде. Толкова много от лицата, присъствали днес на гробището, но толкова по-млади.

Мейрид взе албума от ръцете му, приседна върху леглото и потупа мястото до себе си.

— Ела тук.

Но той знаеше, че това ще бъде фатално.

— Наистина трябва да вървя, Мейрид.

Тя го изгледа продължително, с натежал от разочарование взор, преди да се изправи отново. Беше висока, почти колкото него, и стоеше толкова близо, че можеше да усети дъха й върху лицето си.

— Не си отивай. — Гласът й бе почти като шепот.

Фин усети блъскането на сърцето в ребрата си, кръвта запулсира в ушите му.