Питер Мэй - Шахматните фигури

Трябваше да ходим на парти и се бяхме разбрали да се срещнем в бар „Кул де Сак“ на Аштън Лейн, в западната част на Глазгоу. Уговорката ни беше за седем, а в осем и половина аз продължавах да я чакам, пиейки третата си халба бира. Мястото беше претъпкано, както и старата павирана улица отвън. На нея имаше кино и няколко бара и ресторанта, един от които дори бе изкарал маси отвън, за да могат клиентите да се наслаждават на топлото време и дългите летни вечери.

Отначало не се притеснявах. Мейрид често закъсняваше, ако, да речем, пет минути преди да излезе, й хрумнеше, че непременно трябва да си вземе душ. За щастие късата й коса не изискваше много грижи, но затова пък гримирането отнемаше поне по половин час. Тя много се грижеше за външния си вид — за имиджа си, както обичаше да казва. Нямаше как да я потърся на мобилния й телефон, защото, за разлика от нея, не можех да си позволя такъв. Вече се канех да поема към Ейнджъл Билдинг да я търся, когато я видях да си проправя път през посетителите към мен. Както обикновено, всички глави се обръщаха подире й.

— Ей, къде се забави толкова? — Понечих да я целуна по бузата, но тя с неочаквана рязкост извърна глава. Веднага разбрах какво се задава.

— Съжалявам, Фин — рече тихо, свела очи към пода. — Всичко свърши.

Изчаках, докато ме погледне отново.

— Но защо?

— Ти знаеше, че няма да продължи вечно — бе леко раздразненият отговор. — И двамата знаехме.

— Така е — кимнах. — И все пак бих искал да знам защо.

— Какъв е смисълът? Обясненията няма да ни накарат да се почувстваме по-добре. — Тя внезапно улови лицето ми с две ръце и с пламенно изражение, каквото никога не бях виждал у нея преди, ме целуна. Толкова топло и нежно, че едва не повярвах, че действително има чувства към мен. — Наистина съжалявам.

После си тръгна. В един миг всичко, което бе изпълвало съществуването ми през последните няколко месеца, се срина. Нямаше защо да се заблуждавам. Сънят беше свършил. Обърнах се отново към бара и пресуших халбата си.

Отвън въздухът бе прохладен и приятно галеше кожата. Крачех като в мъгла, насочвайки се инстинктивно към партито, на което трябваше да ходим заедно с Мейрид. То се провеждаше в един апартамент в сграда от червен пясъчник в квартал „Хиндланд“. Просто не ми се прибираше у дома. Далеч по-лесно е да бъдеш самотен насред тълпа. Не подозирах, че скъсването с Мейрид може да се окаже толкова болезнено. Мисълта, че никога повече няма да я целуна, да докосна гърдите й, да усетя краката й, увити около кръста ми, бе непоносима. Исках единствено да се напия.

Докато стигна, купонът вече беше в разгара си. Поздравих няколко познати лица и чух някой да ме пита къде е Мейрид, но не отговорих. Намерих си място в един тъмен ъгъл, придърпах пакет от шест кутии бира до себе си и отворих първата.

Музиката беше оглушителна, около мен танцуваха хора. Едно момиче се препъна в нечия захвърлена чанта и седна право в скута ми. Симпатично момиче, с къса черна коса.

— Опа, извинявай — изкиска се. Беше подпийнала.

Може би нещо в нея ми напомни за Мейрид, защото, преди да се усетя, изтърсих:

— Нищо, пак заповядай.

Тя наклони глава и ме изгледа с любопитство.

— Ти студент ли си?

— Да.

— Знаех си, че съм те виждала в университета. Кой курс?

— Втори.

— Аз пък съм първи.

— Е — рекох, — ние интелектуалците трябва да се подкрепяме. Казвам се Фин.

— Вярно си е — изкиска се отново тя и се представи: — Мона.

Така се запознах с момичето, което на следващата сутрин щеше да ме събуди с новината, че Роди е мъртъв. Жената, която щеше да стане моя съпруга и да ми роди син. И с която щях да се разведа шестнайсет години по-късно, след като единственото хубаво нещо, сътворено помежду ни, престанеше да съществува.

Мейрад все още беше облечена в палтото си, сякаш Маршели, надявайки се, че тя няма да остане дълго, не й бе предложила да го съблече. То бе дълго, черно и се диплеше на пода в краката й. Стилът й явно не се бе променил с годините. Години, които се бяха отнесли щадящо към нея. Лицето й бе станало още по-слабо, почти изпито, но все пак красиво, с чиста бяла кожа и едва забележими бръчици край очите.

Устните й бяха пълни и ярко очертани на фона на останалата бледност. Погледът й излъчваше мъдра улегналост и в същото време странна топлота.

— Здравей, Фин — произнесе с такъв тон, сякаш раздялата им в бар „Кул де Сак“ се бе състояла едва предната вечер.