Питер Мэй - Шахматните фигури

— Аз, Роди и Мейрид също сме поканени. А Роди несъмнено ще доведе и Кариштиона. — Кариштиона бе последното увлечение на Роди. Увлечение, което щеше да трае до мига, в който Мейрид го повикаше отново с пръст. Но засега това още не беше станало и Уистлър добави: — Което означава, че Мейрид ще е на разположение за всеки от нас, който пръв успее да я покани на танц. — Той се усмихна и в очите му се появи дяволита искрица. — Е, момче? Готов ли си за предизвикателството?

— Предизвикателство?

— Да. Победителят обира лаврите. Или не ти стиска да я поканиш?

Докато седяхме така, на милион километри от реалността, беше лесно да се проникна от състезателен дух. Да си представя как доближавам Мейрид, каня я да танцува с мен и тя приема. И още по-хубаво, как после я притискам до себе си, усещам топлината на тялото й, допира на твърдите й гърди. Може би още свежият спомен за това как се бе возила на моя мотор, обгръщайки ме с ръце, ме накара да повярвам, че всичко е възможно.

Върнах усмивката на Уистлър. В крайна сметка той вече я бе притежавал и я бе изгубил. Защо сега да не е моят ред?

Малката църква в Бала на Кила бе кацнала върху хълм с панорамна гледка към пясъците на Уиг. По случай церемонията беше претъпкана и имаше само правостоящи места. Докато всички стигнем обратно до къщата в Мангурщах, часът стана почти седем. Естествено, беше съвсем светло — все пак лятното слънцестоене наближаваше и до залеза оставаше още дълго време. А дори и тогава нямаше да се смрачи съвсем.

Домът на родителите на Кейт Макинън се намираше в края на черен път, водещ към плажа на Мангурщах. Имаше две пристройки, едната отпред, а другата отзад, както и просторен хамбар с покрив от ръждива гофрирана ламарина, където щяха да се проведат танците.

Колите бяха паркирани навред — по протежение на пътя, както и встрани, до една изоставена кошара за овце. Оттам се виждаше плажът, а отвъд него — скалите, устояли с хилядолетия на яростния напор на Атлантика. По-наблизо се простираха зелени поля, осеяни с редки къщи и парцели, а също и с криволичещи порутени каменни зидове. На юг и на изток планините заравяха била в облаците, а на изток кротко проблясваше морето. Младоженците бяха случили на хубаво време.

Докато се намирахме в църквата, едва успях да зърна Мейрид. Бях пристигнал с бял микробус, превозваш цяла група гости от Нес, и трябваше да се придвижа с тях до къщата. Дотогава тя, според обичая, вече бе влязла в кухнята заедно с останалите жени и помагаше в приготвянето на вечерята.

Домакините бяха разположили две дълги маси в гостната и в трапезарията, но те пак не бяха достатъчни, за да поберат всички сватбари. Храненето щеше да става на смени, затова за момента се размотавахме отвън, пушехме, смеехме се и пиехме бира от големите бурета, докарани специално за целта от Сторноуей. Беше дълго чакане.

Мнозина от гостите носеха пилета и зайци със себе си. На сватба не биваше да се носи мъртво животно, затова всички те трябваше да бъдат заклани, оскубани или одрани, а след това изкормени и сготвени. Но никой не бързаше. Така или иначе, щяхме да стоим тук до сутринта.

Веднъж или дваж видях отдалеч Уистлър, но той бе ангажиран с познатите си от Уиг. Присъстващите още бяха разделени по села, подобно на племенни кланове.

Истинското смесване щеше да стане чак щом засвиреше музиката и започнеха танците.

Тогава бирата и уискито от малките бутилки, които повечето мъже носеха в задните си джобове, щяха да освободят задръжките и да започне дружна веселба.

Докато групата от Нес бъде повикана в къщата на вечеря, стана доста късно.

Слънцето се скри, а аз, с няколко бири в корема, бях зачервил лице и леко се поклащах.

Много от мъжете носеха шотландски полички. Аз нямах такава и се бях издокарал в най-хубавия си костюм, който лъщеше на задника и около лактите. Възелът на сдържаната тъмносиня вратовръзка бе разхлабен около яката на бялата ми риза. Едва можех да се храня от нерви, понеже знаех, че наближава мигът, в който ще трябва да се изправя пред Мейрид с големия въпрос.

Момичетата нямат представа колко трудно е за едно момче да събере куража да ги покани на среща или на танц. Да поеме инициативата въпреки вечно грозящия риск от отказ, а следователно и от унижение. Затова аз продължавах да отлагам.

Щом се нахраних, излязох зад къщата заедно с останалите момчета от Нес.

Говорехме, пушехме и гледахме как кованата мед на морето бавно се обагря в кървавочервено, преди да се забули в синкава мъгла. Размазаното петънце на архипелага Сейнт Кил едва се забелязваше на хоризонта. Музикантите, акордеонист и цигулар, вече започваха изпълнението си в хамбара. Уистлър се бе шмугнал вътре преди доста време, показвайки ми вдигнат нагоре палец над главите на гостите. Стори ми се, че чаках безкрайно дълго и ето че накрая той се появи оклюмал, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Мина покрай нас, без да ни погледне. и закрачи по стария каруцарски път, водещ към брега. Угасих фаса си и забързах след него.