Питер Мэй - Шахматните фигури

Очертаваше се мързелив следобед. Откъм запад нахлуваха гъсти облаци, които бързо забулиха колебливото слънце, предвещавайки скорошен дъжд. Бяхме общо към дузина хлапета и убивахме времето в мотаене наоколо, пушене и тичане с писъци по бреговата ивица, докато ледените води на пролива Минч се плискаха в краката ни.

Протакахме връщането колкото се може повече, докато накрая първите капки дъжд не ни накараха да се застягаме за обратния път към Сторноуей.

Но ето че двигателят на Уистлър, въпреки всичките му усилия, упорито отказваше да запали. Някои вече бяха потеглили, а онези, които още бяхме там, нямахме никакво желание да се измокрим.

— Е, май ще се наложи да го буташ до вкъщи — подвикнах на Уистлър, колкото да го подразня. Бях сигурен, че в крайна сметка ще успее да подкара мотора.

— Върви да се шибаш, Маклауд — отвърна ми той с обичайната си радушност.

Ухилих се и тъкмо яхвах своето возило, когато нечий глас извика:

— Фин, почакай!

Обърнах се и видях Мейрид да тича по пясъка. Над главата си държеше отворено списание, но то трудно щеше да я опази суха. Лицето й бе поруменяло, а очите й блестяха.

— Ще ме откараш ли до вкъщи?

Сърцето ми подскочи.

— Няма ли да изчакаш Уистлър?

Тя направи физиономия.

— Предпочитам да се прибера по някое време края на седмицата.

Засмях се леко смутено и се огледах наоколо. Имаше още неколцина души, при които можеше да се качи но тя бе избрала мен.

— Разбира се — изломотих с пресъхнала уста. Щях да добавя „Скачай отзад“, но тя вече бе прехвърлила крак през багажника и обхващаше кръста ми с ръце.

— Хайде, тръгвай — извика през пърпоренето на моя малък, 50-кубиков мотопед.

— Цялата съм мокра.

Освободих съединителя и поех през чакълестия паркинг към шосето, като давах газ и въртях задната гума, за да я впечатля. Усетих как прегръдката й около мен се стегна и през цялото ми тяло премина тръпка, свършвайки с тъпо пулсиране ниско долу в слабините. Обърнах се и видях Уистлър да ни гледа кръвнишки, застанал до мотора си. Тогава дъждът плисна сериозно.

Пътят до Сторноуей обикновено отнемаше към двайсет и пет минути, но този ден го взех за доста повече от половин час. Вярно, че трябваше да карам по-бавно поради мократа настилка, но истината бе, че изобщо не исках да свършва. Макар още в началото и двамата за прогизнахме до кости, усещането от допира на Мейрид, отворените й длани, положени върху гърдите ми, мекотата на тялото й, изпъкналите й гърди, притиснати в гърба ми, беше опияняващо. Можех да усетя топлината, преминаваща помежду ни, и бях по-възбуден, отколкото смятах, че изобщо е възможно.

В един момент тя опря глава върху рамото ми и страшно ми се прииска да се обърна, да погледна лицето й, да потърся нейния взор, да целуна нежно устните й. Но не смеех да откъсна очи от пътя.

В съзнанието ми бушуваха противоречиви емоции. Страст, боязън, хиляди въображаеми възможности. Какво да й кажа, щом стигнем в града? Как да направя така, че блаженството да продължи? Имаше ли и най-малък шанс да е поискала да я откарам, защото тайно ме желае? Репетирах наум какви ли не реплики. „Какво ще правиш довечера?“ „Искаш ли да изпием по едно кафе?“ Всяка от тях ми се струваше банална, лишена от вдъхновение и оригиналност.

Накрая подминахме горния край на Матисън Роуд, свърнахме по Спрингфийлд Роуд и аз спрях край бордюра пред входа на училището. Дъждът вече бе престанал и останалите, стигнали там преди нас, стояха на групички, мокри, но увлечени в разговори и шеги. Мейрид слезе от мотора и ми се усмихна. Косата бе полепнала на кичури по лицето й и тя я отметна с елегантните си пръсти. Стори ми се, че никога не съм я виждал по-красива.

Погледът ми незабавно бе привлечен от бялата блузка под разкопчаното й яке.

Тя беше станала прозрачна от дъжда и за мой потрес очертанията на гърдите й се виждаха съвсем ясно, дори и кръговете на зърната, розовеещи под тънкия сутиен. Тя сведе очи, за да провери по какво съм се захласнеш, но само се усмихна и вдигна ципа си. Бавно, без притеснение и без да снема взор от мен, напълно наясно с ефекта, който предизвиква. Изчервих се като момиче и всички старателно обмисляни думи се изпариха от главата ми, удавени в морето от хормони. Стоях и мълчах като риба.

— Е, благодаря, Фин. До скоро! — изчурулика тя и изтича да се присъедини към приятелките си.

Това е един от миговете в моя живот, който съм превъртал безброй пъти в ума си. И всеки път й връщам усмивката и казвам нещо находчиво, което я спечелва начаса.