Питер Мэй - Шахматните фигури

Джейми стисна челюсти, но каквито и мисли да бушуваха в съзнанието му, не отрони нито дума повече. Само се обърна и закрачи надолу по хълма към своя рейндж роувър.

Кени остана, свел смутено очи към върховете на обувките си. Вдигна ги едва когато вратата на колата се захлопна.

— Не исках да става така.

Фин го изгледа напрегнато и продължително, сетне кимна.

— Знам. Къде е той, Кени? — добави след секунда. — Сякаш е изчезнал вдън земя.

Другият сви едрите си рамене и махна неопределено с ръка отвъд къщата, към планините.

— Нямам представа. Може да е навсякъде. Но съм сигурен къде ще бъде утре сутринта.

— Наистина?

— Да. Утре е делото му срещу мен за попечителство над малката Ана. Ако не се появи, ще го загуби. Така че няма къде да се дене.

Фин въздъхна.

— Не мога да разбера, как е възможно да отнемеш съпругата и дъщерята на някого и да продължаваш да се наричаш негов приятел?

— Защото си отсъствал твърде дълго от острова. В място като това не можеш да си позволиш да приемащ нещата твърде лично. Вече не бих нарекъл Уистлър точно приятел, но все пак в миналото ни има толкова неща, които ни свързват, че никакъв спор за любов, жена или дете не може да ги разруши.

Фин проследи Кени с поглед, докато той слизаше надолу по склона, за да се присъедини към побеснелия Джейми в колата. В тон със собственото му настроение, небето се бе смрачило, а светлината — угаснала, потапяйки земята в унил полумрак.

Беше сиво, неприветливо утро. Ниските облаци се носеха над града и ръсеха ситен дъжд, от който улиците и сградите прогизваха и изглеждаха лишени от цвят, като в стара черно-бяла фотография. Съдилището на Луис Стрийт бе викторианска постройка от жълтеникав пясъчник, с фронтони и високи тухлени комини, намираща се през две врати от Шотландската църква. Едната раздаваше земно правосъдие, докато другата обещаваше справедливост в отвъдния свят.

На тротоара отпред се бе събрала тълпа хора, притиснати плътно до стената, за да се предпазят от дъжда, скрити под маса от лъскави черни чадъри. Виновни и невинни, свидетели и роднини, всички равни под свъсеното небе и споделящи страстта си към тютюна. Повечето мъже носеха тъмни костюми, бели ризи и вратовръзки. Най-добрата неделна премяна, извадена от нафталина, за да впечатли съдията. В Сторноуей имаше една стара шега, циркулираща от години. Въпросът бе как се нарича човек, издокаран в костюм. Отговорът, съвсем уместно, гласеше — подсъдим.

Фин пристигна със закъснение, защото по пътя от Нес го бе забавил преобърнал се самосвал, и той нямаше представа дали Уистлър се е появил на делото, или не. Беше се колебал дълго и мъчително дали да се обади на Джордж Гън, но в крайна сметка бе решил първо да поговори с Уистлър насаме.

Сега стоеше на отсрещната страна на улицата, прислонил гръб в затворения портал на един склад за строителни материали. Носеше джинси, бейзболна шапка и непромокаемо яке, пъхнал ръце в джобовете му и прегърбил рамене от студа. След половин час забеляза от входа на съда да се появява социалната работничка, която бе срещнал в дома на Уистлър. Тя излезе изпод арката, разтвори розов чадър и започна да си проправя път през навалицата. Двама адвокати в черни тоги застанаха на стъпалата и запалиха цигари, а след още няколко секунди между тях се промуши и високата фигура на самия Уистлър. Фин го виждаше за първи път от откриването на самолета насам и първата му реакция бе на облекчение.

Но в същото време остана поразен от промяната във вида на приятеля си. Той бе гладко избръснат, а косата му — измита и прибрана на акуратна конска опашка отзад на тила. Носеше костюма си за погребения — нямаше как да се нарече „за църква“, понеже той никога не стъпваше там, вратовръзка и лъснати до блясък черни обувки. Почти можеше да мине за примерен гражданин, като се изключи фактът, че нямаше връхна дреха, нито чадър. Фин го извика по име и той се обърна сепнато. Не изглеждаше очарован да го види.

— Издирвам те под дърво и камък, Уистлър.

— Бях малко зает. — Очите на другия се рееха в далечината, сякаш там имаше нещо далеч по-интересно.

— Не се и съмнявам — усмихна се Фин. — Е, как мина?

— Съдията назначи ново заседание след две седмици, за да има време да се запознае с доклада на социалната служба.

— Успя ли поне да поговориш с Ана?

— Не — бе неохотно процеденият отговор.

— Е, аз пък успях.

Челото на Уистлър помрачня.