Питер Мэй - Шахматните фигури

Затвори очи и опита да се фокусира върху местоположението си. Уистлър го бе превел между Маяласвал и намиращия се на юг Кракавал. За последно го бе видял изправен върху склона от дясната си страна, който трябваше да е Маяласвал.

Оттогава не бе изминал почти никакво разстояние, следователно ако вървеше нагоре, трябваше да прехвърли същото това възвишение. Никога не бе ходил в долината северно от него, но помнеше от ученическите си години историите за старицата от Маяласвал. Според тях тя убила сина и водела диво съществуване в пещерите по тези места. Доколко верни бяха тези истории, бе отделен въпрос, но тук, сред скалите, действително трябваше да има многобройни пещери. А те можеха да му предоставят спасителния подслон.

Той реши да продължи да се катери.

Воден от подскачащия лъч на фенерчето, затърси най-прекия маршрут през каменистия склон. Теренът бе хлъзгав и коварен, а дъждът и ситната градушка жилеха лицето му, пречейки му да вижда.

Разбра, че е стигнал билото, по това, че стръмнината намаля, а вятърът се усили още повече. На няколко пъти изгуби равновесие и падна, но продължаваше упорито да върви напред, макар и всяка жилка в тялото му да стенеше за почивка.

Пред него се извисиха очертанията на масивна скала и Фин опипом я заобиколи откъм подветрената страна. Притисна гръб в грапавата отвесна повърхност и спря, за да си поеме дъх. Никога през целия си живот не се бе чувствал по-малък и уязвим.

Мащабите на суровата местност и бушуващите стихии го караха да изглежда като жалка прашинка.

Вече трепереше от студ, а зъбите му тракаха. Да остане по-дълго тук, щеше да бъде фатално. Трябваше да си намери укритие. Пред него се простираше мрачна неизвестност, озарявана единствено от неспирните светкавици, хвърлящи призрачното си сияние над долината в нозете му. В тази безжалостна светлина тя изглеждаше толкова чужда и първична, че спокойно можеше да представлява и лунен пейзаж. От дясната му страна скалите се издигаха стръмно, черни и лъскави, а после пропадаха отново надолу към низина, осеяна с късове от гнайс и гранит с големината на къщи, разхвърляни сякаш от ръката на великан. Понякога лежащи поединично, понякога на купчини, струпани под невъзможни ъгли, хвърлящи сенки като издължени юмруци под блясъците на мълниите. Гледката не приличаше на нищо, виждано някога от Фин.

По-нататък се забелязваше широка водна повърхност, отразяваща бурята в серия от дълги и кратки присветвания, сякаш в отговор на някакъв небесен прожектор, изпращащ морзови сигнали в нощта. Скрито езеро в дъното на отвъдната долина.

Той започна да се спуска, отначало бавно, като премерваше внимателно всяка стъпка. При първото подхлъзване се свлече няколко метра надолу, преди да успее да спре. Щом се изправи на крака, ускори ход, тласкан надолу по склона от собствената си тежест и от вятъра, който го блъскаше в гърба като човешка ръка. Петното от лъча на фенерчето, подскачащо пред него, улови участък от ситно натрошен чакъл. Той образуваше стръмен сипей, в края на който се мержелееха тъмните силуети на назъбени скали. Щом стъпи върху него, забеляза дъждовната вода, стичаща се на криволичещи ручейчета около краката му. Бе изминал едва няколко крачки, преди сипеят да започне да се движи едновременно и от двете му страни. После се отприщи отведнъж и се понесе като лавина, отнасяйки го със себе си подобно на парцалена кукла. Ушите му се изпълниха с грохота на падащи камъни, докато накрая не се удари в нещо толкова твърдо, че дъхът му секна. За един кратък, ужасяващ миг в главата му лумна светлина, преди да го погълне мрак, от който знаеше, че няма. връщане назад.

Мъждиво, жълтеникаво сияние се процеждаше полека през воала, забулил съзнанието му. То носеше себе си болка, страх и неконтролируемо треперене. В него се мярна едрото бледо лице на Уистлър, с неговите тъмни, прошарени мустаци, също мъждиво като гаснеща електрическа крушка. Воалът всъщност беше дим. Гъст, задавящ, горещ дим, който изпълваше въздуха. Фин го вдиша, закашля се мъчително и опита да се повдигне на лакът. Но не успя. Беше целият увит като пашкул, неспособен да помръдне.

На метър над него неравен каменен свод се губеше в мрака. От него висяха воали от парцаливи паяжини и отразяваха светлината на пламъците, горящи сякаш досами лицето му.

— Проклет глупак — долетя до него напрегнатият глас на Уистлър. — Ако ще преследваш човек в планините, когато се очаква буря, поне тръгни подготвен.