Питер Мэй - Шахматните фигури

Една мълния падна толкова близко до него, че той инстинктивно се сниши и падна на колене, докато ярко озареният образ на долината отпред се отпечата върху ретините му. Груб, неземен ландшафт, обсипан с останките на ледени експлозии отпреди милиони години. Ушите му заглъхнаха, а ноздрите му се изпълниха с озоновия мирис на наелектризирания въздух.

Уистлър също беше там, в тази картина, останала жигосана в съзнанието му, на триста или четиристотин метра пред него. Силуетът му се мярна за миг върху гигантско струпване от камъни, за да изчезне след това отново.

В ума му незнайно откъде изникна мисълта за Мак ан Тронич, страшилището, населявало въображението на поколения местни деца. Мъжът, комуто се приписваха повече нападения и брутални убийства, отколкото някой бе способен да извърши. И все пак той действително бе съществувал, макар несъмнено в по-скромно превъплъщение, отколкото го изкарваше легендата, и се бе крил от закона в същите тези планини.

Преди накрая да бъде заловен и обесен през 1836-а. Уистлър се движеше през скалите като негов призрак.

Нова мълния разцепи небосклона и в нейната светлина Фин зърна натежалите търбуси на буреносните облаци, заплашващи всеки миг да излеят своя потоп. И тогава реши да се откаже от безсмислената гонитба. По дяволите Уистлър! Той можеше да броди из пущинака колкото си ще. Фин щеше да се върне обратно при Лох Тахавал, да се качи в колата и да отиде в неговата къща, за да го чака. Рано или късно той неминуемо трябваше да се прибере там и тогава щяха да поговорят.

При следващата блеснала светкавица го видя изправен върху склона на планината, напълно неподвижен и гледащ надолу към него. Косата му се развяваше край бледото лице и той бе изправил гордо снага, като древен викингски воин. Гърмът, който се разрази, бе толкова близо над главата на Фин, че той го почувства като физически удар. И тогава плисна дъждът. Внезапно, сякаш от нищото. Леден, примесен с градушка и съпроводен от порив на вятъра, който едва не го повали на земята. Той се обърна и започна слепешката да търси пътя назад.

До няколко минути вече напълно бе изгубил чувство за ориентация. Видимостта беше нулева. Можеше да разбере къде се намира единствено в кратките моменти, когато падаха мълнии. Тогава, запаметил следващите няколко крачки, се придвижваше с препъване напред, а изгубеше ли увереност, спираше и чакаше небето да се озари отново.

По едно време усети, че се движи нагоре, вместо надолу. Започна да слиза, но вече не знаеше дали това е правилната посока.

Дъждът го шибаше безмилостно в лицето, намираше пролуки в яката и ръкавите и влизаше под дрехите му. Вместо гумиран панталон носеше обикновени джинси, които бързо прогизнаха и натежаха. Краката му, обути в износени туристически обувки, също бяха мокри и започваха да изстиват.

Той сне раницата, приклекна и започна да рови из нея в търсене на фенерчето си и на компаса, вързан на дълга връв, която можеше да носи окачен около врата. Намери фенерчето, но преди да напипа компас, раницата се изпълни с въздух от яростен порив на вятъра и се изскубна от пръстите му. Фин замахна отчаяно подир нея, но напразно.

Тя отлетя, оставяйки го проснат на земята, върху твърдия, непромокаем торф, по който водата течеше като река.

От щеката му за ходене също нямаше и следа, макар да бе сигурен, че я е оставил до себе си, сваляйки раницата. Опита да я потърси с помощта на фенерчето, но тънкият лъч едва смогваше да пробие тъмнината. Тогава започна да осъзнава, че е загазил. Нямаше компас, нито карта, нито щека, на която да се опира, докато ходи.

Беше мокър до кости и вече усещаше как студът се просмуква в самата му душа.

Нямаше представа къде се намира, нито в коя посока да се движи. Като капак на всичко, Уистлър положително също вече го беше изгубил.

Той даде гръб на вятъра и се помъчи да оцени рационално ситуацията. Но никакви рационални разсъждения не можеха да изместят единствената мисъл, която го вълнуваше. Хората умираха в такива условия. Опитни туристи и катерачи, връхлетени от буря насред планините, можеха да загинат за часове, дори с пълна екипировка и посред бял ден. А той не притежаваше опит, нито екипировка и бе изгубен в тъмното.

Една погрешна стъпка можеше да му коства навехнат глезен или счупен крак и да го остави да лежи безпомощен и изложен на стихиите. Студът щеше да замъгли съзнанието му, а после щеше да дойде и сънят, от който нямаше пробуждане. Длъжен бе да си намери някакво убежище, и то незабавно.