Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Репликите, които разменяха след брифинга присъстващите, звучаха сериозно и тихо. Нямаше нито шеги, нито празни приказки. Това бе рядък случай. Сандра не си спомняше след кризисно съвещание да няма някой, който да не издържи на съблазънта да се изсмее или пошегува. Тероризмът обаче съвсем не предразполагаше към шеги. В Осло не трябваше да се случва такова нещо. И всички разбираха, че градът вече никога нямаше да е същият.

Сандра спря Тур, когато след съвещанието всички излязоха в коридора. Хвана го под ръка, сякаш страхувайки се, че ако не се вкопчи по-здраво в него, той ще избяга.

— Това са те — каза тя. — Залагам си главата, че експлозивът е същият.

— Засега не знаем нищичко — отговори Тур. — И сама знаеш това, Сандра. Всичко това са само предположения.

Тя пусна ръката му.

— Това е продължение на историята със студентите в „Крингшо”. Акцията, която те не бяха успели да довършат — погледна втренчено Тур тя. — Това са те, Тур. И сега бягат. Бягат, като ненормални.

Тур тръгна по-нататък. Заедно с останалите участници в съвещанието те се движеха бързо по коридорите. Сандра едва ли не подтичваше, за да не изостане.

— За издирването ще трябват много хора.

— Всички до един.

— Трябва да организираме мащабно издирване.

Тур не отговори. Видял дългата опашка пред асансьорите, той сви, отвори вратата към стълбището и се скри зад нея.

Видяла как гърбът му се скрива зад страничната врата, Сандра спря и изруга наум. Бе повече от ясно, че с токчетата си нямаше да успее да го настигне.

Нура седеше накрая на леглото в хотелската стая. Гледаше екрана на телевизора, а ръцете и пръстите й се движеха постоянно.

Репортерът от „Си Ен Ен” стоеше до две пожарни коли. На втори план пожарникари развиваха маркуч.

Връщайки се в хотела, тя усети още в таксито странно безпокойство, вътрешно напрежение, което постоянно нарастваше, и в края на краищата тя просто не можеше да си намери място. Дишаше през устата, мърдаше неспокойно, а главоболието й се усилваше.

Изведнъж видя Саид. Седеше в хола на къщата им в Джида. Преди двадесет години, през вечерта, когато той въобще не можеше да се успокои. С бавачката й им се бе наложило да го утешават, докато не се бяха върнали родителите им и не бяха казали онова, което по странен начин Саид вече знаеше, а именно, че баба им е умряла.

Сега тя бе усетила същата тревога.

И знаеше какво се е случило.

Когато Нура бе пристигнала най-сетне в хотела и бе влязла във фоайето, там бе царяла трескава възбуда, всички бяха говорили един през друг, сякаш бяха на ръба на нервен срив. А след няколко секунди, чула как някакъв мъж бе казал: „terror attack” [53] Terror attack (англ.) — Терористична атака. — Б. пр. , тя бе забързала, без да се оглежда, към асансьорите, бе влетяла в първата кабинка, бе натиснала бутона за петнадесетия етаж и бе стояла така, треперейки и обливайки се в сълзи. Когато асансьорът най-сетне бе спрял, тя се бе устремила на бегом към стаята си и се бе заключила в нея.

И оттогава седеше така накрая на леглото. По лицето й имаше следи от засъхнали сълзи. Сълзите й бяха пресъхнали, но мъчителната тревога бе останала.

И тя знаеше, че това усещане нямаше да я напусне, докато не получи окончателното известие, че Саид е мъртъв.

Шира остави Тахмина при съседите от долния етаж.

Веднага след това тръгнаха. Първо се качиха на автобус № 32 и стигнаха до Люсакер.

Оттам се добраха пеша по заснежените пресечки до автогарата в Хьовик. И едва към един и половина се качиха на експреса за Бейтостьолен, където ги бе помолил да дойдат Микаел. Там имало вила, където можели да се скрият и да изработят план за действие.

По съвет на Микаел Томи се бе отървал от телефона си. Нали мобилният телефон можел да бъде проследен, дори и да е изключен. Поради това по пътя за автобуса Томи го бе захвърлил в една пряспа.

Най-сигурно било да пътуват с автобус — бе казал Микаел. Граничните пунктове, летищата, а може би и гарите, се охранявали. А вероятността полицията да контролирала експресните автобуси, не била голяма. Само в Естланд те били безброй.

Когато автобусът стигна крайната си цел, духаше студен вятър със сняг. Те слязоха и снегът захрущя под краката им. Багажът им се състоеше само от чантата на Шира, която тя бе провесила през рамо.

През всичките четири часа на пътуването автобусът бе почти пълен. Много пъти чуваха как пътниците говорят възбудено за бомбите, взривени в метрото на Осло, но не бяха посмели да разпитват, защото не искаха да привличат вниманието върху себе си. Дори и Томи да не бе обявен все още за издирване, това бе само въпрос на време.