Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Дишането му се учести. Цялото тяло го сърбеше. Той продължаваше да се оглежда за момчето. Погледна часовника си.

Още четиридесет минути.

Момчето не се виждаше никъде.

Точно в девет мобилният му телефон иззвъня. Томи веднага го вдигна до ухото си.

— Къде си, дявол да го вземе? — влезе в банята той, затвори вратата след себе си и седна на тоалетната чиния. — Какво става? Защо не ми вдигаше?

— Чуй ме — звучеше твърдо и решително гласът на Микаел. — Първо ми кажи ти къде си!

— Аз съм… при Шира — каза тихо Томи, за да не го чуят в апартамента. — По дяволите, Микаел, какво става?

— Полицаите говориха ли с теб?

— Не. Издирват ни. Мислят, че сме убили Стиан Мидгорд. Пълна лудница!

— В момента полицията не е най-големият ни проблем — каза Микаел. — Решили са да се отърват от нас.

— За какво говориш? — потрепери гласът на Томи.

— А ти за какво мислиш? Защо в Джида ни замъкнаха на разпит? Заподозрени са, че финансираме терористи, Томи. Докато бяхме с теб в кафене „Фрьолих”, ми се обади приятел от Лисабон, от главната кантора. Принц Ясир е напълно сигурен, че именно ние двамата стоим зад всичко това. Тогава звъннах веднага на Трина и разбрах, че полицията изпразва офиса ни. И се изпарих. Те имат тук, в Осло, свои хора, които са тръгнали по петите ни. Търсят ни и в този момент. Ние сме в смъртна опасност, Томи.

Томи преглътна. В банята бе горещо и влажно. Той стана и погледна отражението си в огледалото над мивката. Лицето му бе като чуждо — изплашено, изкривено.

— Къде си?

— Далече.

— По дяволите — чу собствения си глас Томи. — Това е грешка, дявол да го вземе! Аз знам кой…

— Какво, какво?

— Халед… той е живял тук, заедно с Шира. Той е подхвърлил всичко в офиса ни и в дома ми. Всичко.

В другия край на линията се възцари тишина.

— Защо?

— Не знам. Шира е била принудена… — предаде се Томи. По телефона не можеше да се разказват такива неща.

— И къде е сега той, този Халед?

— Не знаем.

Микаел изстена в слушалката:

— Слушай ме! Трябва да се измъкнем от цялата тази история. В смъртна опасност сме. Полицията няма да ни помогне. Те също мислят, че ние сме зад всичко това. Трябва да намерим начин да се измъкнем. Сега с Шира ли си?

— Да.

— Тогава направи следното.

Микаел се огледа. Намираше се във фоайето на хотел „Куолити” на „Фагернесе”. Наблизо нямаше никой. Човекът на рецепцията тактично се бе отдръпнал, когато Микаел бе помолил за разрешение да се обади.

Той вдигна още веднъж слушалката и набра номера на лисабонската кантора. Вдигнаха незабавно. Отсреща бе доктор Абу Насър.

— We’re looking for you [49] We’re looking for you (англ.) — Разчитаме на теб. — Б. пр. — каза той.

Микаел чу, че се старае да говори спокойно.

— I know [50] I know (англ.) — Знам. — Б. пр. — каза Микаел, навел се леко напред и прикрил слушалката с ръка. Говореше приглушено, като през цялото време се оглеждаше. — Правя всичко възможно, за да поставя ситуацията под контрол.

— В лисабонския офис е пълен хаос. Що за идиот е могъл да вкара експлозив в кантората ви? Кой го е направил? Ти ли, Микаел?

— Разбира се, че не — въздъхна той в слушалката. — Според вас, аз съм пълен идиот, така ли?

— Тогава чакам някакво обяснение.

— Всичко това е подхвърлено… it’s insane [51] It’s insane (англ.) — Това е някакво безумие. — Б. пр. .

— Значи е изплувала и… другата ни дейност? Така ли да го разбирам, Микаел?

— Трябва да се има предвид и тази възможност — прошепна Микаел в телефона.

— Къде си?

— Трябва ми помощ.

— За какво?

Микаел понижи още повече тон.

— Знам кой стои зад това.

— Кой?

— Точно сега пътуват насам.

— Какво ти става?

— Мислите, че сам съм се прецакал ли? За какъв дявол ми е притрябвало? Why? — на Микаел вече не му пукаше, че доктор Абу Насър ще чуе отчаяние в гласа му.

— Проблемът е много сериозен, Микаел. Принц Ясир е бесен.

— Мислите, че не разбирам ли? Можете сами да ги разпитате и да разберете какво се е случило всъщност. Ще намерим начин да оправим проблема.

В другия край на линията замълчаха.

— Please — каза Микаел. — Правя всичко възможно — гласът му пресекна. — Разбирате ли? Разбирате ли, че отговорът на всички въпроси в момента идва насам?

Имаше усещането, че е напуснал пределите на собственото си тяло. Хората наоколо го гледаха с откровено възмущение, а той, протегнал ръце напред, си разчистваше пътя.

Момчето сякаш се бе провалило вдън земя.