Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— I’m sorry. [48] I’m sorry (англ.) — Съжалявам. — Б. пр.

— Кога е бил тук за последно? — попита гостенката, като докосна с пръсти лявото си слепоочие и примижа.

— Преди два дни — отговори Шира. — Взе си нещата и си тръгна.

Жената не махаше пръстите си от слепоочията. Държеше главата си неподвижна. Живи бяха само очите й.

— И не каза нищо? Къде отива? Тук, в града, в страната ли е? Не знаете ли?

— Sorry — поклати отново глава Шира.

Тя криеше нещо, помисли си Томи. Шира явно знаеше нещо, което не искаше да каже.

— Заедно… ли бяхте?

Шира поклати решително глава и хвърли бърз поглед към Томи:

— Не, в никакъв случай.

— С изключение на последните два дни обаче той е живял тук, нали така? — отпусна ръката си върху коленете си тя и плъзна поглед по стаята като жена, която за пръв път вижда жилището на загиналия си любим.

— Да, той живееше тук — отговори тихо Шира. — Казваше обаче, че сте умряла — прошепна последните думи тя.

— Така е — втренчи поглед в нея непознатата. — Умряла съм. Саид… — прекъсна се и сведе очи тя. — Халед си мислеше така.

— Халед не е истинското му име, нали така? Истинското Саид ли е?

Гостенката не отговори. Помълчала, тя премести погледа си върху Томи:

— Гаджета ли сте?

Томи погледна бързо към Шира.

— Да — отговори за двамата тя. — Гаджета сме.

На лицето на жената се появи усмивка:

— О’кей.

— А вие с Халед брат и сестра ли сте?

— Да. Близнаци.

— Той ми е говорил за вас — каза Шира.

— Помогнете ми, моля ви. Трябва да го намеря. Please — отново докосна слепоочието си с пръсти гостенката. — Please.

— Защо мислеше, че сте умряла? — попита Шира. — Можете ли да ни кажете какво се е случило?

— Обещайте ми, че ще ми помогнете да го намеря.

— Не знам къде е — поклати глава Шира.

Жената погледна към стената, на която висеше картина — слънце, залез, облаци на хоризонта. На преден план имаше няколко криви голи дървета. Гледаше обаче някак си през картината. Погледът й витаеше далече, мислите й — също. Без да поглежда Шира, тя каза:

— По причини, които не ви трябва да знаете, родителите ми решиха да ме изведат от страната, за да ме спасят от смъртна опасност. Единственият начин бе да ме обявят за мъртва. Родителите ми държаха плана си в тайна от всички, освен от един-единствен помощник.

— Така че Халед не е знаел нищо?

— Не. Те искаха да му го кажат по-късно, когато мине време и всичко се успокои. Защото онова, което бяха направили, ги заплашваше със смъртна опасност. Ако се разкриеше всичко, щяха да ги убият. Научил обаче…. че уж съм умряла и завинаги съм изгубена за него, Халед е извършил чудовищна глупост. И поради това му се наложило да бяга.

— Какво е направил? — попита Томи.

Жената поклати глава.

— Това не мога да ви кажа. Повярвайте ми, по-добре е да не знаете.

— Как обаче го намерихте? — попита Шира.

— По-скоро той ме намери — отговори жената. — Брат ми се е свързал с един свой приятел от университета в Ар-Рияд.

Томи трепна, сякаш му бяха плиснали ледена вода в лицето.

— Ар-Рияд ли? В Саудитска Арабия?

— Колко глупаво от моя страна — каза тя. — Не трябваше да го казвам…

Шира така изгледа Томи, че той си прехапа езика, а на жената тя каза:

— Продължавайте, моля!

— Брат ми си направил сайт. Блог с кулинарни рецепти. В тях шифровал кратки съобщения. Шифърът бил лесен — като прочетеш всяка трета дума на всеки втори ред можело да прочетеш бележката му. Приятелят му ги препредавал на родителите му. Било рисковано, но това бил единственият начин да се свърже с тях. Наистина, те не можели да му отговорят. Само чрез приятеля му, който му пращал рядко съобщения. Не знам нищо повече по въпроса.

— Вие обаче също сте чели текстовете на сайта — каза Шира.

— Така е. След няколко месеца ми съобщиха адреса на сайта и шифъра. След това ми оставаше само да следя за обновяванията. След като разбрах за това, като че ли не се занимавах с нищо друго. Само следях този блог. Той обаче оставяше много рядко съобщения.

— Беше ли посочил тукашния си адрес?

— Разбира се. че не. Бе предпазлив, както и аз. Помогнаха ми обаче да идентифицирам компютъра, от който се водеше блогът — по IP-адреса. Така разбрах, че брат ми е в Осло.

— А адреса?… — попита Шира. — Как научихте адреса ми?

— Благодарение на последната му бележка.

Томи и Шира гледаха мълчаливо слабичката фигурка във фотьойла.

— Той спомена името си…

— Не истинското си име — прекъсна я Шира. — Халед Шакур. Това е моята фамилия — погледна към Томи тя.