Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Ан-Катрине обясни, че е говорила със Стен по телефона и е останала с добро впечатление, което още повече засили подозренията на Даниел.

– Липсваш му – каза тя.

Той отговори „глупости“ и каза, че не може да се върне. Щяха да го бият. Животът му щеше да се превърне в ад. Ан-Катрине го остави да ѝ разкаже за фермата, след което му предложи няколко варианта. Никой от тях не му се понрави. Ан-Катрине каза, че той е твърде млад и има нужда от подкрепа и напътствия. Тогава Даниел се сети за стокхолмчаните, както ги наричаше тайно. Стокхолмчаните бяха психолози и лекари, които го посещаваха всяка година, докато беше малък. Мереха височината и теглото му, задаваха му въпроси, водеха бележки и му даваха да решава всевъзможни тестове.

Тестовете никога не му бяха харесвали особено и Даниел понякога плачеше след посещенията на стокхолмчаните. Чувстваше се самотен и изложен на показ. В тези мигове мислеше за майка си и за живота заедно с нея, който така и нямаше да изживее. В същото време не ги мразеше. Те му се усмихваха окуражително, хвалеха го и му казваха, че е талантлив и умен. Никой от тях не бе изричал лоша дума. Освен това Даниел не намираше нищо странно в посещенията. Смяташе за естествено, че властите искат да знаят как се справя в приемното си семейство, и нямаше проблем да пишат за него в протоколите и списанията си. По-скоро възприемаше това като знак, че въпреки всичко животът му означава нещо. Понякога, в зависимост от това кой правеше тестовете, посещенията всъщност бяха приятно разсейване от работата във фермата, особено през последните години, когато стокхолмчаните започнаха да проявяват интерес към музиката му и го снимаха как свири на китара. Няколко пъти, когато му се струваха смаяни и ги чуваше да си шепнат, Даниел се размечтаваше как записите се разпространяват и стигат до ръцете на музикални агенти или директори на продуцентски компании.

Психолозите и лекарите – често посетителите бяха различни – винаги казваха само първото си име и той не знаеше нищо за тях. Освен за една жена, която, вероятно погрешка, един ден му стисна ръката и се представи с цялото си име. Но той не си я спомняше само заради това. Беше очарован не само заради формите ѝ, дългата червеникаворуса коса и високите токчета, които бяха толкова неподходящи за меките алеи пред къщата. Жената му се усмихна така, сякаш наистина го харесваше. Казваше се Хилда фон Кантерборг, носеше изрязани блузи и рокли, имаше големи очи и плътни, червени устни, които Даниел си мечтаеше да целуне.

Именно за нея се сети в офиса на социалните служби в Гьотеборг, когато каза, че иска да позвъни по телефона. Взе един указател на стокхолмския регион и го запрелиства нервно. В продължение на минута бе убеден, че името е било просто прикритие, което беше и първият път, когато му хрумваше мисълта, че стокхолмчаните не са били обикновени служители от шведската бюрократична система. Но накрая откри името и каталога и набра номера. Не получи отговор, но остави съобщение.

Когато се върна на следващия ден, след като нощува в „Стокхолмс Стадсмишун“55, Даниел научи, че Хилда е върнала обаждането му и е оставила друг номер. Този път вдигна и като че ли се зарадва да чуе името му. Той веднага разбра, че тя знае за бягството му от фермата. Каза, че „много съжалява“, и го нарече „изключително талантлив“. Даниел изпита непоносима самота и потис­на импулса да заплаче.

– Тогава ми помогни – каза той.

Тя отвърна:

– Мили Даниел, бих направила всичко. Но работата ни е да изучаваме, без да се намесваме.

През годините Даниел щеше многократно да си припомня тази реплика. Тя щеше да допринесе за това да си създаде нова самоличност, която да защитава с всички сили. Но в онзи момент го обзе крайно неприятно усещане и той възкликна: „А? Какво имаш предвид?“. Хилда очевидно се притесни. Заговори за други неща – как той трябвало да завърши гимназия и да не взима прибързани решения. Даниел каза, че просто иска да свири на китара. Хилда фон Кантерборг отвърна, че можел да учи музика. Той каза, че искал да отплава с кораб за Ню Йорк и да свири в джаз клубовете там. Тя настоятелно се опита да го разубеди. Каза: „Не на твоите години и с твоите предпоставки“.

Двамата продължиха да обсъждат въпроса чак докато Ан-Катрине и останалите социални служители започнаха да губят търпение. Тогава Даниел обеща да си помисли. Каза, че се надява да я види. Тя отвърна, че се надява да види него . Но това така и не стана. Даниел нямаше да я срещне никога повече, нито пък щеше да има време да мисли за бъдещето си.