Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Отношенията му със Стен се влошаваха право пропорционално. „Мислиш се за нещо, а? Само че си просто едно малко лайно“, ръмжеше Стен за щяло и за нещяло и отбелязваше, че Даниел „винаги е вървял с вирнат нос“. За Даниел, който цял живот се бе чувствал по-долен и нищожен, тези думи бяха непонятни. Опит­ваше да угажда на Стен, доколкото беше възможно, въпреки че нито искаше, нито можеше да се отдели от китарата. Скоро започна да яде шамари. Получаваше и юмручни удари, а понякога се включваха дори доведените му братя. Удряха го в корема и по ръцете или го стряскаха със силни звуци, като стържеха метал в метал или блъскаха капаци от тенджери. Даниел започна да изпитва яростна, страдалческа омраза към работата на полето, особено лятно време, когато нямаше къде да избяга и трябваше да тори, оре, бранува и сее.

През лятото момчетата често работеха от рано сут­рин до късно вечер. Даниел се трудеше здраво, за да се хареса на останалите и те отново да го приемат. Понякога успяваше. Вечер свиреше каквито песни поискат братята му и понякога получаваше аплодисменти и известен статус. И все пак знаеше, че им е в тежест. Не пропускаше възможност да се измъкне от задълженията си.

Един следобед, докато слънцето изгаряше врата му, Даниел чу в далечината да пее кос. Тогава беше на шестнайсет. През есента щеше да започне втората година в гимназията и вече мечтаеше за осемнайсетия си рожден ден, когато щеше да стане пълнолетен и да се махне оттук. Планираше да кандидатства в Музикалната академия или да стане джаз музикант и да работи толкова усърдно и амбициозно, че един ден да запише албум. Мечтите занимаваха ума му ден и нощ. А понякога, като сега, чуваше някакъв звук сред природата, който сякаш го улавяше в примка и го откъсваше от полето.

Свирна с уста в отговор на коса. В мислите му вариацията на птичата песен се разви в мелодия. Пръс­тите му почнаха да се движат по грифа на невидима китара и внезапно Даниел потръпна. По-късно, като възрастен, често щеше да копнее за тези мигове, когато имаше усещането, че ще изгуби нещо безвъзвратно, ако не седне да композира. В такива моменти нищо на този свят не можеше да му попречи да избяга някъде с китарата си. Даниел още си спомняше забраненото вълнение в гърдите, когато бос, с развят анцуг и стиснал китарата в ръка се втурна надолу към езерото Блакосшернен, седна на разнебитения кей и засвирука с уста мелодията, която му беше хрумнала преди малко, акомпанирайки си с китарата. Това бяха прекрасни минути. Винаги щеше да си ги спомня така.

Но не продължиха дълго. Явно някое от момчетата го беше видяло да се изнизва и го бе издало. Стен изникна до него по къси панталони и гол до кръста. Беше побеснял и Даниел, който не знаеше дали да се извини, или просто да побегне, се колеба прекалено дълго. Стен хвана китарата и я дръпна от ръцете му с такава сила, че падна назад и си удари лакътя. Не беше сериозно. Но нещо в него преля. Той се изправи с почервеняло лице и разби китарата в кея. След това изглеждаше шокиран, сякаш не осъзнаваше какво е направил. Но това не променяше нещата.

Даниел се почувства, все едно от тялото му е бил изтръгнат жизненоважен орган. Изкрещя „свиня“ и „идиот“ – думи, с които никога преди не се беше обръщал към Стен. После хукна през полето, нахълта в къщата, напъха плочите си и малко дрехи в една раница и избяга от фермата.

Стигна до магистрала Е4 и вървя с часове, докато един тираджия не го качи на стоп до Гевле. Продължи на юг и спа в гората. Крадеше ябълки и сливи и ядеше каквито горски плодове намери. Една възрастна жена му даде сандвич с шунка и го откара до Сьодертеле. Млад мъж пък го почерпи обяд и го метна до Йоншьопинг. Късно вечерта на двайсет и втори юли Даниел пристигна в Гьотеборг. Няколко дни по-късно получи нископлатена черна работа на пристанището, а след шест седмици, през които живееше, кажи-речи, на магия и понякога спеше по входовете, Даниел си купи нова китара. Не „Селмер Макафери“, китарата на Джанго, ами „Ибанез“ втора ръка.

Реши да се хване на работа на един кораб до Ню Йорк. Но не беше така лесно, както бе чел и слушал. Нямаше паспорт и виза, а човек вече не можеше просто да се присъедини към екипажа на някой кораб, дори като чистач. Една ранна вечер, след края на работния му ден на пристанището, една жена го чакаше на пристана. Казваше се Ан-Катрине Лидхолм, беше пълна, облечена в розово и имаше дружелюбен поглед. Работеше в социалните служби и каза, че е получила обаждане във връзка с него. Едва тогава Даниел разбра, че е обявен за изчезнал и го издирват. Неохотно последва жената до офиса на социалните на площад „Йернториет“.