Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

През онзи ден – часът беше пет и половина – той отиде в кухнята и пусна радиото, откъдето зазвуча някаква сладникава песен. Даниел завъртя копчето за смяна на честотата и улови P254. По принцип не слушаше този канал, мислеше, че е за стари чичковци. Това, което чу, само потвърди предубежденията му. Изнервящо соло за кларинет, което звучеше като пчела или алармен сигнал.

И все пак той се заслуша и след малко се случи нещо. Засвири китара – колеблива, игрива китара. Даниел потръпна. Стаята бе изпълнена с нещо непоз­нато, с някакво чувство на преклонение, и въздухът вътре сякаш се сгъсти. Даниел не чуваше нищо друго, нито доведените си братя, които ругаеха и се караха, нито птиците, тракторите и далечните автомобили, нито дори приближаващите се стъпки. Просто стоеше, обзет от внезапно и неочаквано щастие. Опита се да разбере защо тоновете се различават от всички други, които някога бе чувал, и защо го докосваха толкова силно. В следващия миг усети остра болка в скалпа и врата си.

– Проклет мързеливец, да не мислиш, че не съм забелязал как се измъкваш от работа?

Беше Стен, който го дърпаше за косата, крещеше и псуваше. Но Даниел не му обръщаше внимание. Беше съсредоточен само в едно: да изслуша песента докрай! Музиката сякаш му разкриваше нещо ново и непознато, по-богато и всеобхватно от досегашния му живот. Макар да не разбра кой изпълнява песента, Даниел впери поглед в стария кухненски часовник над зиданата печка, докато Стен го влачеше навън. Знаеше, че е важно да запомни точния час. На следващия ден помоли да ползва телефона в училище и се обади на Шведското национално радио.

Никога преди не бе чувал нещо подобно. Липсваха му енергията и самоувереността на тази музика. Даниел беше момче, което дори не вдигаше ръка в класната стая, въпреки че знаеше отговорите. Винаги се бе чувствал нищожен, когато общуваше с градски хора, особено ако работата им беше свързана с нещо толкова бляскаво като радиото или телевизията. Но ето че все пак позвъни. Свързаха го с Шел Брандер от редакция „Джаз“. Даниел попита на пресекулки коя песен е звучала по радиото вчера точно след пет и половина вечерта. За всеки случай изтананика малко от нея. Това спести на Шел Брандер всякакви колебания.

– Ти да видиш! Хареса ли ти?

– Да – отвърна Даниел.

– Значи, имаш добър вкус, млади човече. Това е Nuages на Джанго Райнхарт.

Даниел, когото никога преди не бяха наричали „млади човече“, помоли Шел да му каже как се пише името и още по-притеснено попита:

– Кой е това?

– Един от най-добрите китаристи в света, бих казал. При все това е свирил солата си само с два пръста.

Впоследствие Даниел не беше сигурен какво му е разказал Шел Брандер още тогава и какво е научил сам по-късно. Постепенно обаче разбра, че зад музиката има история, която още повече увеличаваше стойността на чутото. Джанго бил беден. Израснал в Либерши в Белгия и често крадял пилета, за да оцелее. Още от малък свирел на китара и цигулка и бил считан за обещаващ талант. На осемнайсет години обаче обърнал една свещ в караваната, където живеел. Хартиените цветя на жена му – тя се препитавала, като ги продава – се запалили. Джанго получил тежки изгаряния и дълго време никой не вярвал, че ще може да свири отново, особено след като се оказало, че няма да може да използва два от пръстите на лявата си ръка. Но с помощта на нова техника той продължил да се развива, станал световно известен и придобил култов статус.

Но преди всичко Джанго бил циганин, или ром, както вече бе прието да се казва. Самият Даниел също беше ром. Идваше от номадския народ. Беше го разбрал по най-трудния възможен начин – чрез болката, която изпитваше, когато другите го изолираха и го наричаха татарин. Дори за миг не се беше съмнявал, че да си ром е ужасно срамно. Благодарение на Джанго вече можеше да се гордее с произхода си. Вярно, беше различен, но от това можеше пък и да излезе нещо. Щом Джанго бе станал най-добрият в света с изгорена ръка, значи и за Даниел имаше надежда.

Взе пари назаем от една съученичка, купи си сборен албум на Джанго Райнхарт и научи всичките му класики, Minor Swing , Daphne , Belleville и Djangology , всичките, и за нула време промени стила си на свирене. Изостави блус гамите и вместо това се обърна към минорните арпеджио акорди с добавена секста, а в солата си ползваше минорно-мажорни и умалени акорди с добавена септима. С всеки изминал ден страстта му нарастваше. Упражняваше се, докато по върховете на пръстите му не се образуваха мазоли. Свиреше с плам, който не утихваше дори през нощ­та. Сънуваше китарата. Не мислеше за нищо друго и веднага щом му се удадеше шанс, отиваше в гората, сядаше на някой камък или пън и часове наред импровизираше. Постоянно попиваше нови знания и влияния, не само от Джанго, ами и от Джон Скофийлд, Пат Метини и Майк Стърн, всички велики модерни джаз китаристи.