Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Съдията напусна мястото си и Смитсън пръв се изниза от залата. Нямаше какво да каже нито на Минтън, нито на мен. Главната му цел беше да се дистанцира от тази прокурорска катастрофа. Озърнах се и видях, че Минтън е пребледнял. Сигурно скоро щях да видя името му в адвокатските реклами. Прокуратурата нямаше да поднови договора му и той щеше да се влее в редиците на адвокатите – първият му урок по наказателно право щеше да му струва скъпо.

Рулей стоеше до перилата и се надвесваше над тях, за да прегърне майка си. Добс държеше ръка на рамото му за поздрав, ала още не се беше възстановил от суровия упрек на Уиндзор в коридора.

Когато прегръдките свършиха, Рулей се обърна към мен и колебливо ми стисна ръката.

– Не сбърках с теб – рече моят клиент. – Знаех си, че те бива.

– Искам си пистолета – сериозно заявих аз. Лицето ми не изразяваше радост от току-що извоюваната победа.

– Естествено.

И пак насочи вниманието си към майка си. Поколебах се за момент и се обърнах към масата на защитата. Отворих куфарчето си и понечих да прибера вещите си вътре.

– Майкъл?

Погледнах и видях Добс, който протягаше ръка през перилата. Стиснах я и кимнах.

– Добре се справи – похвали ме той, като че ли се нуждаех от неговото одобрение. – Всички сме ти изключително благодарни.

– Мерси за възможността. Знам, че отначало се колебаеше за мен.

Бях достатъчно любезен да не спомена избухването на Уиндзор в коридора и факта, че ми е забивал нож в гърба.

– Само защото не те познавах – отвърна той. – Вече те познавам. Вече знам кого да препоръчвам на клиентите си.

– Благодаря. Но се надявам твоята класа клиенти никога да нямат нужда от мен.

Той се засмя.

– И аз!

После дойде ред на Мери Уиндзор. Тя протегна ръка над перилата.

– Благодаря ви за това, което направихте за сина ми, господин Холър.

– Моля – безизразно отговорих аз. – Грижете се за него.

– Винаги се грижа.

Кимнах.

– Защо не ме почакате в коридора? Ще дойда след минутка. Имам да довърша някои неща със съдебната секретарка и господин Минтън.

Обърнах се към масата. После я заобиколих и се приближих към секретарката.

– Кога мога да получа подписан екземпляр от решението на съдията?

– Ще го впишем следобед. Ще ви пратя екземпляр, ако не ви се връща пак тук.

– Чудесно. Можете ли да ми го пратите и по факса?

Тя отговори утвърдително и аз й дадох номера на факса в апартамента на Лорна Тейлър. Още не бях сигурен как мога да го използвам, обаче бях убеден, че такова решение за прекратяване на процес по един или друг начин ще ми осигури някой и друг клиент.

Когато се върнах при куфарчето си, забелязах, че детектив Соубъл е напуснала залата. Бе останал само Минтън, който си събираше багажа.

– Съжалявам, че така и нямах възможност да гледам ПауърПойнта ти – казах му.

Той кимна.

– Да, биваше си го. Струва ми се, че щеше да ги спечели.

Кимнах на свой ред.

– Какво ще правиш сега?

– Не знам. Ще видя дали ще мога да си запазя работата.

Той пъхна папките си под мишница. Нямаше куфарче. Офисът му беше на втория етаж. Минтън се обърна и ме прониза с поглед.

– Знам само, че не искам да минавам оттатък пътеката. Не искам да стана като теб, Холър. Предпочитам да си запазя съня.

С тия думи прокурорчето излезе от ограденото пространство. Озърнах се към секретарката да видя дали го е чула. Държеше се така, сякаш не беше.

Изчаках, преди да го последвам. Вдигнах куфарчето си и заднешком излязох от перилата. Погледнах празното място на съдията и щатския герб отгоре. Кимнах, без да имам нищо конкретно предвид, и си тръгнах.

Рулей и неговата свита ме чакаха в коридора. Огледах се наоколо и видях Соубъл до асансьорите. Разговаряше по мобилния си и като че ли чакаше асансьор, обаче бутонът за надолу не светеше.

– Ще обядваш ли с нас, Майкъл? – попита Добс. – Отиваме да празнуваме!

Забелязах, че вече ми вика на малко име. Победата правеше всички добронамерени.

– Хмм… – изхъмках аз, без да откъсвам очи от полицайката. – Едва ли ще мога.

– Защо? Явно следобед нямаш работа в съда.

Най-после погледнах адвоката. Прищя ми се да му отговоря, че не мога да обядвам с тях, защото никога повече не искам да ги виждам.

– Ще поостана и ще поговоря със заседателите, когато се върнат.

– Защо? – попита Рулей.

– Защото така ще узная какво мислят и как сме се представили.

Добс ме потупа по ръката.

– Никога не преставаш да се учиш, постоянно се усъвършенстваш за следващия процес. Не те обвинявам.