Майкъл Конъли - Черното ехо

Бош все още си мислеше, че всичко звучи твърде просто.

– Ами тези, другите главни линии? – запита той, сочейки „Олимпик“ и „Пико“ на картата. От дебелите линии се отклоняваха множество малки – вероятно сервизни тунели и минаваха под трезора. – Не могат ли да използват един от тези и да минат фактически зад трезора?

Гиърсън натисна долната си устна с палец и рече:

– Хубаво. Може и така. Въпросът обаче е, че по тези отклонения не могат да стигнат толкова близо до трезора, колкото ако идват откъм „Уилшайър“. Разбирате ли? Защо им трябва да копаят тунел, дълъг сто метра, като могат да минат с тридесетметров?

На Гиърсън очевидно му хареса да държи думата, както и обстоятелството, че знае повече от тези с копринените костюми около него. Току-що завършил речта си, той се олюля назад на пети с доволно изражение на лицето. Бош разбира-Ще, че човекът вероятно е прав по всеки един детайл.

– Ами какво ще кажете за изкопаната пръст? – запита го Бош. – Тия хора копаят тунел през пръст и камък, през бетон. Къде отива изкопаното и как се отървават от него?

– Бош, господин Гиърсън не е детектив – каза Рурки. – Съмнявам се той да знае…

– Лесна работа – рече Гиърсън. – Подовете на главните артерии, като „Уилшайър“ и „Робъртсън“, са проектирани скосени към средата с около три градуса. В тях тече вода дори и в дни на засуха. Даже да не вали горе, в каналите има вода. Ще се изненадате колко е много. Идва от течове във водопроводната мрежа или от мръсните тръби в околността, или и от двете. Извикат например пожарната команда на някое място, където има пожар. Къде мислите, че отива водата, с която са гасили огъня? Това, което искам да кажа, е, че ако имат достатъчно вода, онези отдолу биха могли да я използват, за да се отърват от изкопаната пръст или каквото и да е там.

– Но тя сигурно е тонове – обади се за първи път Хенлън.

– Да, но не наведнъж. Казахте, че това им е отнело дни наред. Достатъчно е да се разхвърля добре пръстта, и водният поток ще се справи сам. И така, ако се намират в един от сервизните тунели, би трябвало да си осигурят постоянен воден поток през него към главната артерия. Би трябвало да проверите всички пожарни кранове в околността. Ако ви кажат от водопроводната служба, че са имали изтичане от някой от крановете или пък е бил забелязан някой, който отваря такъв кран, то това със сигурност ще са вашите момчета.

Един от униформените се наведе към ухото на Ороско и му каза нещо. Капитанът се наведе над картата и вдигна пръст високо, след което го забоде точно върху една синя линия.

– Преди два дни имахме случай на вандалско отношение към един пожарен кран точно ето тук.

– Някой го беше отворил – обясни униформеният, който беше прошепнал нещо на Ороско. – Дори беше използвал секач, за да прекъсне веригата, която е придържала капачката, след което взел капачката със себе си и на пожарникарите им беше необходим цял час, докато поставят нова.

– Това сигурно е била доста вода – рече Гиърсън. – Ето как са се освободили от изкопаното.

Той погледна Бош и се усмихна. Бош му отвърна. Обичаше, когато парченцата от мозайката си идеха на място.

– Преди това, мисля, че беше в събота през нощта, имахме малък пожар – каза Ороско. – В един бутик зад сградата „Оток“, встрани от „Ринкон“.

Гиърсън погледна точката, която Ороско сочеше върху чертежа като местоположение на бутика. Той постави пръст върху пожарния кран.

– Водата и от двете места сигурно отива в ето тези три улични сифона – тук, тук и тук – рече Гиърсън, движейки бавно пръст по схемата. – Тези две отклонения водят към тази артерия, а третото се оттича насам.

Всички погледнаха двете дренажни линии. Едната минаваше паралелно на „Уилшайър“, зад сградата „Джей К. Сток“. Другата – перпендикулярно, отстрани на сградата.

– И двете стават, а ние какво още търсим? Тунел, дълъг поне тридесетина метра ли? – запита Уиш.

– Най-малко – отвърна Гиърсън. – Ако са успели да копаят по права линия. Може обаче да попаднат на твърда скала или на някакви подземни съоръжения и ще трябва да позаобиколят. Съмнявам се, че какъвто и да е тунел там долу би могъл да бъде идеално прав.

Експертът от техническия екип на ФБР сграбчи Рурки за китката и го отведе настрана от групата за тих разговор на четири очи. Бош погледна Еленър и каза меко:

– Няма да влязат вътре.

– Какво искаш да кажеш?

– Това не е Виетнам. Никой не е длъжен да влиза там долу. Ако Франклин и Делгадо, и който и да е друг се намират в някой от тунелите, просто няма начин да се проникне вътре безпрепятствено и безшумно. Всички преимущества са на тяхна страна. Те сигурно знаят, че идваме.