Майкъл Конъли - Черното ехо

– Нищо – рече тя. – Явно използва друго име. Обаче официално той не си е променял името поне в този окръг, Никъде няма нищо за него.

Седяха и мълчаха обезкуражени. Бош допи последната глътка кафе от пластмасовата чашка. Вече беше минало пет часът и оперативната стая беше празна. Рурки си беше отишъл вкъщи, след като получи информация за хода на нещата и взе решение да не изпращат хора в канализацията.

– Знаеш ли колко мили подземни тунели има под Лос Анджелис – беше запитал той. – Та долу е като шосейна мрежа. Онези типове, ако наистина се намират там долу, биха могли да бъдат къде ли не. Има да се блъскаме и лутаме из тъмнината. И после те имат предимство, а някой от нас може да пострада.

Бош и Уиш разбираха, че е прав. Затова не спориха с него, а насочиха усилията си да открият Тран. И удариха на камък.

– Е, значи сега отиваме при Бин – рече Бош, когато свърши с кафето.

– Мислиш ли, че ще се съгласи да сътрудничи? – запита тя. – Веднага ще усети, че щом търсим Тран, значи сме на-УЧИЛИ за общото им минало. Значи и за диамантите.

– Нямам представа какво ще направи той – каза Бош. – Утре отивам да се видя с него. Гладна ли си?

– Ще отидем утре да се видим с него – поправи го тя и се Усмихна. – Гладна съм, да. Хайде да се махаме оттук.

Вечеряха в един ресторант на „Бродуей“ в Санта Моника. Еленър избра мястото и понеже се намираше близо до нейния апартамент, Бош беше с приповдигнато настроение и съвсем се беше откъснал от грижите. В ъгъла на ресторанта върху дървена сцена свиреше трио, но тухлените стени на заведението правеха звука остър и не особено приятен. По-късно Хари и Еленър седяха в уюта на тишината и пиеха еспресо. Между тях се беше настанила някаква топлота, която Бош усещаше, но не можеше да си обясни. Той всъщност не познаваше тази жена, която седеше срещу него. Един само твърд поглед на кафявите й очи му беше достатъчен, за да разбере това. Искаше му се да проникне зад тях. Бяха се любили, но той искаше да бъде влюбен. Той я искаше.

Сякаш винаги знаейки за какво мисли, тя го запита:

– Ще дойдеш ли с мен у дома тази вечер?

Люис и Кларк се намираха на второ ниво от паркинга гараж от другата страна на улицата и на половин пряка от ресторанта на „Бродуей“. Люис беше слязъл от колата и клечеше до парапета, наблюдавайки през камерата. Нейният дълъг цял фут обектив беше закрепен върху тринога и насочен към входната врата на ресторанта, отстоящ на около стотина метра. Люис се надяваше светлината на надписа над вратата да бъде достатъчна. Беше заредил камерата с високочувствителен филм, но мигащата червена точка на визьора му казваше, че още не може да снима. Нямаше достатъчно светлина. Той все пак реши да опита. Искаше да направи поне една снимка.

– Няма да успееш – рече Кларк иззад него. – Не и при тази светлина.

– Я ме остави да си върша моята работа. Ако не успея, какво толкова. На кого му пука?

– На Ървинг.

– Абе майната му! Разправя, че му трябвала повече документация. Ще си я получи. Аз само се опитвам да свърша това, което той иска.

– Можем да опитаме да се доближим още, за да получим по-близък…

Кларк млъкна и се обърна при шума от стъпки зад гърба му. Люис продължи да гледа през обектива на камерата към вратата на ресторанта. Стъпките бяха на един мъж в синя униформа на пазач.

– Може ли да ви попитам какво правите тук? – запита пазачът.

Кларк му показа значката си и рече:

– Вършим си работата.

Пазачът, млад чернокож, приближи още, за да види значката и името от по-близко разстояние. Дори вдигна ръка към кожения калъф, но Кларк рязко го дръпна вън от обсега му.

– Не пипай, братле. Никой не може да ми пипа значката.

– Тук пише ЛАПД. Обадихте ли се в полицейското управление на Санта Моника? Там знаят ли, че сте тук?

– Че кой го е грижа, мамка му? Я ни остави на мира.

Кларк му обърна гръб. Когато пазачът отново не си тръгна, той се извърна и каза през рамо:

– Имаш ли нужда от нещо, синко?

– Този гараж е моя територия, детектив Кларк. Мога да си стоя където си поискам.

– Можеш също така да се пръждосаш оттук. Аз ще…

Кларк чу шума от блендата на камерата и малко след това автоматичното пренавиване. Обърна се към Люис, който се беше изправил и се усмихваше.

– Успях – рече Люис. – Хванах ги, докато излизаха. Да вървим.

Той чевръсто прибра краката на триногата и я хвърли на седалката на сивия каприс, с който бяха сменили черния плимут.

– Айде чао, брато – рече Кларк на пазача. После седна зад волана.