Майкъл Конъли - Черното ехо

Винаги му се струваше, при всяко следствие, че информацията постъпва бавно, почти като песъчинките, процеждащи се едва-едва през теснината на пясъчен часовник. В един момент в долната половина се събира повече информация и тогава пясъкът отгоре сякаш започва да пада по-бързо, докато накрая направо се изсипва през дупчицата. Точно до такова положение бяха стигнали със случая „Медоус“, банковия обир и всичко останало. Нещата постепенно идваха на мястото си.

Излязоха от фоайето и стъпиха на озеленената алея, отстрани на която имаше осем знамена на САЩ и едно на щата Калифорния, които ветрецът лениво поклащаше върху пилоните, издигнати в полукръг. Този ден нямаше демонстранти. Въздухът беше топъл и неестествено влажен за сезона.

– Трябва ли да се разхождаме тук? – запита Еленър. – Аз би трябвало да бъда горе, за да съм по-близо до телефоните. А ти би могъл да си направиш кафе.

– Искам да пуша.

Тръгнаха на север към булевард „Уилшайър“.

Бош каза:

– Годината е 1975. Сайгон почти е паднал. Капитанът от полицията Бин плаща на хора да измъкнат него и диамантите му вън от страната. На кого плаща, не знаем. Знаем обаче, че през цялото време се ползва с привилегиите на ВИП [38]– Повечето хора се качват на кораби, а той лети със самолет. Пътува четири дена от Сайгон до Щатите. Придружава го цивилен американски съветник от посолството, който оправя нещата по пътя. Това е Медоус. Той…

– Придружаван е „може би“ – рече тя. – Забрави думата „би“.

– Не сме в съда. Казвам го така, както го виждам, както може би е било. И после, ако не ти харесва това, кажи го по твой начин.

Тя вдигна ръце в жест на съгласие и Бош продължи:

– Значи Медоус и Бин са заедно. Годината е 1975. Медоус работи като охрана на напускащите страната или нещо такова. Виждаш ли, той също си заминава оттам. Може да е познавал Бин отпреди, а може и да не е. Искам да кажа, като търговец на хероин. По-вероятно е да го е познавал. А може дори да е работил за него. Може да е знаел, а може и да не е какво носи Бин със себе си към Щатите. Най-малкото, може би е подозирал.

Бош спря, за да си събере мислите, а Еленър неохотно продължи:

– Бин носи със себе си културно онаследената неприязън или недоверие към оставянето на пари в ръцете на банкери. Той има и друг допълнителен проблем. Парите му не са узаконени. Те са недекларирани, никой не знае за тях и значи не може да ги притежава на законно основание. Няма и как да ги декларира или да ги внесе в банка по нормалния начин, понеже ще трябва да обяснява откъде ги има. Затова той оставя това значително състояние на второто най-добро за целта място – в трезора за лични ценности. Къде отиваме?

Бош не отговори. Беше твърде погълнат от мислите си. Стигнаха до „Уилшайър“. Когато светна зелено, двамата се смесиха с тълпата и прекосиха платното по пешеходната пътека. Вече от другата страна на улицата, те се отправиха на запад, вървейки покрай храстите, ограждащи гробището за ветерани. Бош подхвана отново своя разказ:

– И така, значи Бин оставя своя дял в личен сейф. Той започва да реализира великата американска мечта като беглец. Само дето е богат беглец. Междувременно Медоус се връща от война, не може да се приспособи веднага към нормалния живот, не може да надмогне навика и започва да върши престъпления, за да се оправя някак. Обаче тук не-Щата не са толкова лесни като в Сайгон. Хващат го, прекарва Известно време затворен. Излиза, влиза отново, пак излиза и накрая попада за по-дълго време зад решетките във връзка с няколко по-значителни удара на банки.

В живия плет се появи просека и алея, настлана с плочки. Бош тръгна по нея и не след дълго двамата спряха, загледани в ширналото се гробище, с редиците бели паметници от излъскан камък, открояващи се на фона на морето от зеленина. Високият жив плет изолираше донякъде шума на уличното движение. Изведнъж всичко беше станало много тихо.

– Също като в парк – рече Бош.

– Гробище е – прошепна тя. – Да си вървим.

– Няма нужда да шепнеш. Нека се разходим. Толкова е тихо.

Еленър се поколеба, но го последва по алеята с плочки, докато стигнаха под един дъб, който хвърляше сянка върху гробовете на няколко ветерани от Първата световна война. Тя го настигна и продължи разговора:

– И така, Медоус попада на Търминал Айланд. Отнякъде чува за онова място, „Рота Чарли“. Свързва се с онзи бивш военен полковник пастор, който ръководи лагера, спечелва доверието му и успява да излезе от Търминал Айланд по-рано. Вече в „Рота Чарли“, той се свързва със старите си бойни другари Делгадо и Франклин. Само дето им остава да бъдат в лагера един-единствен ден заедно. Един-единствен ден. Да не искаш да ми кажеш, че са измислили всичко това през този ден?