Майкъл Конъли - Черното ехо

– Говорих с тях – рече той. – Твърдят, че просто са ни наблюдавали тогава с хлапето. Не са предприели нищо повече. Казаха, че дори не са знаели неговата самоличност. Името на Шаркай не е било включено в докладите им.

– А ти вярваш ли им?

– Преди и дума не можеше да става за това. Не мисля, че двамата са забъркани. Просто не се връзва. Те преследват само мен и биха направили всичко, за да ме спипат. Но не биха премахнали свидетел. Цялата работа е едно безумие.

– А може би те доставят информация на някой, който е забъркан във всичко това, но самите те не знаят.

Бош се замисли отново за Ървинг и Паундс.

– Възможно е. Всичко обаче опира до това, че има замесен човек отвътре, тук някъде. И двамата го знаем. Може да е от моята служба, а може да е и от твоята. Трябва да бъдем много внимателни за това с кого разговаряме и какво вършим.

След малко той я погледна право в очите и рече:

– Ти вярваш ли ми?

Отне й доста време, но накрая тя кимна с глава.

– Не мога да измисля друг начин, за да си обясня всичко това – рече Еленър Уиш.

Еленър отиде при момичето от приемната, а Бош изчака на място. След няколко минути отвътре излезе млада жена, която отвори една врата и ги поведе през няколко коридора До малка канцелария. Зад бюрото нямаше никой. Двамата седнаха на столове с лице към бюрото и зачакаха.

– С кого трябва да се срещнем? – прошепна Бош.

– Аз ще те представя, а пък той ще ти разкаже за себе си колкото прецени, че е нужно – отвърна тя.

Бош тъкмо се канеше да я попита какво значи това, когато вратата се отвори и влезе един мъж. Изглеждаше на около петдесет години, с посребрена коса, която беше грижливо подредена, и здраво телосложение под синия блейзър. Очите му бяха сиви и гледаха безизразно. Той седна зад бюрото са без да погледне Бош. Беше заковал поглед върху Еленър Уиш.

– Ели, радвам се да те видя отново – рече той. – Как си?

Тя каза, че била добре, размени още няколко любезности и едва тогава представи Бош. Мъжът се надигна и протегна ръка през бюрото към Хари.

– Боб Ърнст, заместник-началник на отдел „Търговия и развитие“, много ми е приятно. Значи това е официално посещение, а не си се отбила просто да се видиш с един стар приятел?

– Да, Боб, съжалявам, но работим по един случай и се нуждаем от малко помощ.

– Ще направя каквото ми е по силите, Ели – отвърна Ърнст. Пренебрегваше Бош, а се познаваха едва от минута.

– Боб, имаме нужда от информация за един човек, чието име изскочи във връзка с разследването, което водим – каза Уиш. – Мисля, че ти заемаш достатъчно висока длъжност, за да се добереш до тази информация, без да губим време и без излишни разправии.

– В това ни е проблемът – допълни Бош. – Разследваме убийство и просто нямаме много време, за да минаваме по каналния ред. А докато чакаме сведенията да пристигнат от Вашингтон…

– От друга националност ли е човекът?

– Виетнамец – рече Бош.

– Кога е пристигнал тук?

– На 4 май, 1975 година.

– Аха, точно след падането. Ясно. Я ми кажете какво е това убийство, което ФБР и лосанджелиската полиция разследват заедно и което е свързано с толкова далечен исторически период, а освен това и с миналото на друга държава?.

– Боб – започна Уиш, – мисля, че…

– Не, не ми отговаряй – излая Ърнст. – Мисля; че имаш право. Най-добре ще бъде да не издребняваме чак дотам.

Ърнст започна да оправя бележника пред себе си и да подрежда предметите върху бюрото си, макар всичко да си беше на мястото.

– За кога ви трябва информацията? – запита той накрая.

– Сега – отвърна Еленър.

– Ще почакаме – каза Хари.

– Сигурно ви е ясно, че може и да не успея да се добера до каквото и да е така отведнъж?

– Разбира се – рече Еленър.

– Дай ми името.

Ърнст плъзна един лист хартия по повърхността на бюрото. Еленър написа върху него името на Бин и го плъзна обратно. Ърнст го погледна и стана, без дори да докосне листа.

– Ще видя какво мога да направя – рече той и излезе.

Бош погледна Еленър.

– „Ели“, а?

– Моля те, не позволявам на никого да ме нарича така. Затова и не отговарям на обръщенията му.

– Искаш да кажеш досега. Вече ще му бъдеш задължена.

– Ако свърши някаква работа. Ще му бъдеш задължен и ти самият.

– И предполагам, ще трябва да му позволя дами вика „Ели“?

Тя не се усмихна.

– Как се запозна с тоя тип все пак?

Тя не отвърна.

Бош продължи:

– Сигурно сега ни подслушва.

Той огледа стаята, макар да беше ясно, че ако имаше някакви подслушвателни устройства, те със сигурност бяха добре скрити. Когато забеляза черния пепелник върху бюрото, Хари извади цигарите си.