Майкъл Конъли - Черното ехо

– Какво се казваше в доклада във връзка с хлапето?

– Нищо. Просто, че някакво хлапе… ъъ… „обектът влезе в разговор с някакъв малолетен. После го закара в холивудския участък за обстоен разпит“. Нещо такова.

– Отразихте ли самоличността му в доклада?

– Име не сме писали. Ние не го знаехме освен това. Честно, Бош. Само тебе наблюдавахме, и толкоз. Хайде, освободи ни.

– Ами приюта? Вие сте ме видели, като го закарах там. Включихте ли това в доклада?

– Да, в доклада…

Бош ги доближи отново.

– Ето сега и големия въпрос. След като Бюрото е оттеглило оплакването си, защо ОВР все още ме следи? От ФБР са се обадили на Паундс, че оттеглят обвинението, а вие, момчета, продължавате да се влачите след мен. Защо?

Люис тръгна да казва нещо, но Бош го прекъсна:

– Искам Кларк да ми отговори. Ти мислиш твърде бързо, Люис.

Кларк не каза нищо.

– Кларк, хлапето, с което ме видяхте, вече е мъртво. Някой го е очистил, защото е говорило с мен. А единствените хора, които знаеха, че е говорило с мен, бяхте ти и партньорът ти. Нещо става тук и ако не получа отговорите, които искам, ще направя всичко това публично достояние. Тогава ОВР ще започне разследване срещу вас двамата.

Кларк произнесе първите две думи от пет минути насам.

– Майната ти!

Люис побърза да се намеси:

– Виж какво, Бош, казах ти вече. От ФБР не ти вярват. В това е цялата работа. Казаха, че ти оставят случая, но на нас се обадиха, че не били сигурни в теб. Ти и без това си се набутал сам в тоя случай, затова от Бюрото искат да бъдеш държан под око, да не би да се опиташ да прикриеш нещо. Това е всичко. Казаха ни да те оставим засега и само да те наблюдаваме. Това и направихме. Хайде, освободи ни вече. Едва дишам, а и китките почнаха да ме болят от тия белезници. Как си ги стегнал само.

Бош се обърна към Кларк:

– Къде е твоят ключ от белезниците?

– В предния десен джоб – отвърна той. Все още продължаваше да се държи хладно и отказваше да погледне Бош в очите. Хари го заобиколи, бръкна в джоба му и извади връзката с ключове. После се наведе и прошепна в ухото му:

– Кларк, ако още веднъж влезеш в къщата ми, ще те убия.

След това с рязко движение Бош смъкна панталона и долните гащи на детектива от „Вътрешно разследване“ до глезените и си тръгна. Пътьом хвърли връзката с ключове в колата.

– Копеле такова! – извика Кларк. – Най-напред аз ще те очистя, Бош!

Докато имаше „буболечката“ и касетофона, Бош беше сигурен, че Люис и Кларк нямаше да повдигнат служебно обвинение срещу него. Щяха да изгубят повече от това, отколкото той. Едно дело и публичен скандал биха отрязали пътя На кариерата им към шестия етаж. Бош се качи в колата си и потегли към сградата на Федералното бюро.

Твърде много хора знаеха за Шаркай или поне бяха имали възможността да научат, мислеше той, опитвайки се да Прецени положението. Нямаше сигурна нишка, която да води Към един определен човек. Люис и Кларк бяха видели момчето и предали информация за Ървинг, Паундс и кой знае още на кого. Рурки и хората от архива на ФБР също знаеха за него. Освен изброените дотук, сигурно имаше и хора от улицата, които бяха забелязали Шаркай с Бош или бяха чули че детективът го търси. Хари разбираше, че ще трябва да изчака, докато нещата претърпят някакво развитие.

Червенокосата служителка, седяща зад стъкленото гише в приемната на Федералното бюро, го накара да чака, докато се свърже с „Група III“. Той хвърли един поглед към гробището през ефирните завеси и видя няколкото човека, които работеха в изкопа на хълма. Те ограждаха земната рана с черни каменни блокове, които блестяха ослепително на слънцето. Едва сега Бош разбра какво правеха всъщност. Електронната ключалка на бравата зад него избръмча, той се обърна и влезе в коридора. Беше дванадесет и половина и целият екип беше навън освен Еленър Уиш. Тя седеше зад бюрото си и ядеше сандвич с яйце – от онези, дето ги продаваха във всяка ведомствена кафетерия, опаковани в триъгълно найлоново пликче. Пластмасовото шише с водата и малката чашка също бяха на бюрото. Двамата размениха кратък поздрав. Бош усещаше, че нещата между тях се бяха променили, но не знаеше доколко.

– От сутринта ли си тук? – запита той.

Тя отвърна отрицателно. Каза му, че е отнесла снимките на Франклин и Делгадо и ги е показала на служителите от трезора на „Уестленд Нешънъл“. Една от жените разпознала Франклин като Фредерик Б. Айсли, наемател на личен сейф в трезора – съгледвачът.