Майкъл Конъли - Черното ехо

– Моля те, не пуши – рече Уиш.

– Само малко.

– Запознах се с него някога, когато бяхме заедно в едно ведомство. Сега дори не си и спомням как е станало. Той беше тогава някакъв заместник-еди-какво си във Външните работи. Пихме по едно няколко пъти и това е всичко. По-късно се преместил тук. Когато един ден ме видя в асансьора и разбра, че аз също съм се преместила тук, започна да ми се обажда.

– Работи за ЦРУ, нали? Или нещо от този род.

– Вероятно. Така мисля. Но това няма значение, ако се Добере до информацията, която ни интересува.

– Значи „вероятно“, а? Познавах такива говнари по време на войната. Няма значение какво ще научим от него днес, защото винаги ще остане и още нещо. Типове като него, разполагащи с толкова информация, никога не казват всичко което знаят. Както каза той, „не издребняват“. Могат просто да те очистят, преди самите те да са узнали защо.

– Ще спрем ли за малко да говорим?

– Разбира се… Ели.

Бош прекара времето на чакането, пушейки и оглеждайки голите стени. Човекът не се беше постарал твърде да направи помещението да изглежда като кабинет. В ъгъла нямаше знаме. Нямаше даже и портрет на президента. Ърнст се върна след двадесет минути, а през това време Бош вече беше на втората цигара. Заместник-началникът на отдел „Търговия и развитие“ се отправи към бюрото си с празни ръце и рече:

– Може ли да не пушите, детективе? Намирам, че е неприятно, когато това се прави в затворено помещение.

Бош смачка фаса в малката черна купичка, поставена на единия край на бюрото.

– Извинете – рече той. – Видях пепелника, та си помислих…

– Това не е пепелник, детективе – каза Ърнст с дрезгав глас. – Това е купичка за ориз отпреди триста години. Донесох я от Виетнам, когато се прибрах окончателно.

– И там ли сте работили в търговията и развитието?

– Извинявай, Боб, откри ли нещо? – намеси се Еленър.

На Ърнст му беше необходимо известно време, докато отклони поглед от Бош.

– Открих много малко, но и то може да бъде от голяма полза. Този човек, Бин, е бил бивш полицейски служител в Сайгон. Капитан… Бош, вие ветеран ли сте от конфликта?

– Имате предвид войната ли?

– Да.

– Ама разбира се – каза Ърнст. – Кажете ми тогава, значи ли нещо за вас тази информация?

– Не много. През повечето време бях из джунглите. Не успях да видя много от Сайгон, ако не броим баровете за американци и студията за татуиране. Трябва ли да значи нещо за мен това, че онзи тип е бил капитан от полицията?

– Предполагам не, затова нека ви кажа. Като капитан Бин е ръководел отдела за борба с порока.

Бош се замисли за малко над това и каза:

– Хубаво, значи той е бил вероятно толкова корумпираш колкото и всичко останало през време на войната.

– Предполагам, макар бидейки в джунглата, вие сте научили доста за системата там, за това кое как беше в Сайгон? – запита Ърнст.

– Защо не ни разкажете? Изглежда, на вас това ви е била работата. Моята беше просто да остана жив.

Ърнст не обърна внимание на хапливата забележка. Реши да изключи Бош от съзнанието си. Докато говореше, гледаше Еленър.

– Всичко е много просто наистина – рече той. – Ако се занимаваш с черна борса, проституция, хазарт или каквото и да е на черния пазар, си длъжен да плащаш по местната тарифа. Десятък за домакините, така да се каже. Това плащане държи местната полиция настрана и практически гарантира, че бизнесът ти няма да бъде смущаван. Разбира се, до определени граници. Единствената ти грижа остава американската военна полиция. И предполагам, те също са могли да бъдат подкупени. Поне такива бяха слуховете. Както и да е, тази система си функционираше с години, още от самото начало на войната чак до изтеглянето на американската армия, до 30 април 1975, когато Сайгон падна.

Еленър кимна и зачака той да продължи.

– Американската военна намеса продължи малко повече от едно десетилетие, а преди нея е имало френска. Тук става дума за много, много години външна намеса.

– За милиони – рече Бош.

– Как така?

– Става дума за милиони долари, платени като подкупи.

– Да, абсолютно вярно, десетки милиони, ако се има предвид колко години е продължило това.

– И къде тук е мястото на капитан Бин? – запита Еленър.

– Ами виждате ли – каза Ърнст, – нашата информация от онова време беше, че корупцията в Сайгонското полицейско управление се управлява и контролира от една триада, наречена „Дяволската тройка“. Или им плащаш, или не въртиш бизнес. Проста работа.