Майкъл Конъли - Черното ехо

Колата на нападателите вече се намираше поне на пет преки от тях, близо до възвишението, където булевард „Оушън Парк“ се издигаше и после изчезваше от погледа. Малко след това светлините й се изгубиха зад хълма. Насочили са се към Бънди Драйв, реши Бош. Оттам оставаше съвсем малко до шосе № 10. А добереше ли се до шосето, никога нямаше да го стигнат. Бош грабна радиостанцията и се обади за подкрепление. Не можеше обаче да даде описание на колата, а само каза в каква посока се е отправила.

– Насочили са се към шосето, Хари – извика Еленър. – Добре ли си?

– Да, а ти? Успя ли да забележиш каква беше колата?

– Добре съм, само съм поуплашена. А колата не успях да видя добре, но беше американска, мисля. С квадратни фарове. Не видях и цвета, но беше тъмен. Няма да успеем да го хванем, ако стигне до шосето.

Носеха се на изток по „Оушън Парк“, който беше успореден на шосе № 10, намиращо се на осем преки на север. Наближиха билото на хълма и Бош угаси единствения работещ фар. Когато преминаха и започнаха да се спускат, той видя движещата се без фарове кола да пресича осветеното кръстовище на „Линкълн“. Да, наистина отиваше към Бънди. На „Линкълн“ Бош зави наляво и настъпи здраво педала на газта. Включи отново светлините. С увеличаването на скоростта дочу как колата започна да издава някакъв тракащ звук. Предната лява гума и джантата бяха засегнати.

– Къде отиваш? – извика Еленър.

– Искам да стигна до шосето пръв.

Бош едва беше изрекъл това, когато се появиха надписите за шосето и колата направи широк, плавен завой надясно. Гумата издържа. Понесоха се по платното и увеличиха скоростта.

– Как ще го открием? – извика Еленър. Шумът от гумата вече беше доста силен – едно почти постоянно тропане.

– Не знам. Гледай за квадратни фарове.

След минута излязоха на Бънди, но Бош не беше сигурен дали бяха изпреварили онази кола, или тя вече беше отминала. Някаква кола все пак идеше към тях. Беше бяла и чуждестранна.

– Не мисля, че имаш право – извика Еленър.

Бош натисна газта докрай отново и засили право напред. Сърцето му биеше почти толкова бързо, колкото и гумата. Отчасти заради вълнението от преследването, отчасти от радост, че все още е жив, а не изпотрошен на улицата пред дома на Еленър. Беше обхванал кормилото с две ръце в положение на ръцете десет и два часа и форсираше колата напред, сякаш държеше юздите на галопиращ кон. Движеха се с деветдесет мили в час сред рехавия трафик, като и двамата се взираха в предниците на колите, които изпреварваха, търсейки квадратни двойки фарове или повредена дясна предница.

Половин минута по-късно кокалчетата на ръцете на Бош бяха побелели върху волана, когато настигнаха един тъмночервен форд, носещ се с поне седемдесет мили в час в лентата за по-ниски скорости. Бош изпревари колата и подкара редом с нея. Еленър стискаше пистолета си в ръце, но го държеше под нивото на прозореца, за да не се вижда отвън. Белият мъж, който караше колата, дори не погледна към тях, нито пък с нещо издаде, че ги е забелязал. Когато Хари дръпна напред, Еленър извика:

– Квадратни фарове, две двойки.

– Това ли е колата? – извика в отговор Бош развълнувано.

– Не мога да… Не знам, може и да е. Не виждам дали дясната страна е повредена. Пък и този тип не реагира изобщо.

Вече се намираха на три четвърти дължина на кола напред. Бош грабна подвижната сигнална лампа от пода на колата и я постави на покрива през прозореца. Пусна въртящата се синя светлина и започна бавно да отклонява форда към банкета. Еленър протегна ръка навън от прозореца и започна да прави знаци на шофьора да спре. Човекът се поколеба, но се подчини. Бош натисна спирачките рязко и остави другата кола да го подмине, после сви надясно към банкета и намали зад форда. Когато и двете коли спряха досами шумоизолиращата стена, Бош откри, че има голям проблем. Той включи светлините, но отново само десният фар светна. Колата отпред беше твърде близо, за да могат, да видят дали дясната страна на предницата е повредена. Междувременно шофьорът си седеше в колата, почти изцяло скрит в тъмнината.

– Мамка му! – изруга Бош. – Недей да слизаш, докато не ти кажа, че е чисто, чу ли?

– Ясно – рече тя.

Бош трябваше да напъне вратата с цялата тежест на тялото си, за да я отвори. Той слезе от колата с пистолет в едната Ръка и фенерче в другата. Насочи лъча на фенерчето към шофьора на колата отпред. Започна да вика, но шумът на движението заглушаваше думите му. Бош опита отново, крещейки на шофьора да постави ръцете си така, че да може да ги вижда. Никакъв ефект. Бош извика командата за трети път. След известно колебание, когато Бош вече беше стигнал до десния заден калник на тъмночервената кола, шофьорът най-после отстъпи. Бош прекара лъча на фенерчето из вътрешността на колата и установи, че няма други пътници. После го насочи отново към шофьора и му нареди да излезе бавно навън.