Майкъл Конъли - Черното ехо

От изражението на Паундс беше ясно, че той още не беше осведомен. Люис и Кларк се бяха спотаили и явно нямаха намерение да накиснат Бош за това, което направи. Той се запита къде ли бяха двамата детективи от „Вътрешно разследване“, когато онази кола се опита да прегази него и Еленър.

Междувременно Паундс мълчеше вече от доста време. Беше изпаднал в положението на риба, плуваща около стръвта, която Бош беше хвърлил, очевидно знаейки, че в нея има и кукичка, но разчиташе, че сигурно има начин да се добере до стръвта, без да се хване на куката. Накрая той каза на Бош да му направи резюме по хода на разследването. Беше се хванал. Бош му представи случая и макар Паундс да не проговори изобщо през следващите двадесет минути, Хари можеше да разбере по движението на веждите му, че беше чул нещо, което Рурки явно му е спестил.

Когато Бош разказа цялата история, Паундс вече не отвори дума за отстраняване от случая. Въпреки това Бош се чувстваше твърде изморен от всичко станало дотук. Искаше да поспи, но Паундс имаше още въпроси.

– Щом ФБР не иска да изпрати хора в тунелите, не можем ли ние да го направим? – запита той.

Бош разбра, че лейтенантът искаше да се нареди сред героите един ден, ако се стигнеше до това. Ако той изпратеше лосанджелиски полицаи в канализационната мрежа, онези от ФБР нямаше да могат да претендират, че са направили кой знае какво. Така Паундс щеше да получи потупване по гърба от началника.

Обаче Бош вече беше стигнал до извода, че доводите на Рурки са здрави и смислени. Един изпратен долу екип би Могъл да налети на бандитите и да пострада.

– Не – каза Бош на лейтенанта. – Нека първо се опитаме Да открием Тран и къде е скрил своя дял. Доколкото знаем, Може дори да не е в банка.

Паундс стана от стола, с което показа, че е чул достатъчно. Той каза на Бош, че е свободен да си върви. Отправяйки Се към вратата на стаята за разпити, лейтенантът рече:

– Бош, не мисля, че ще имаш някакви проблеми със случилото се тази вечер. Струва ми се, че ти си направил каквото си можал. Пооскубал си малко перушина на онова адвокатче, но ще го накараме да се укроти.

Бош премълча.

– И още нещо – продължи Паундс. – Това, че снощната работа е станала пред дома на агент Уиш, малко обърква нещата и хвърля сянка на непристойност. Но ти просто си я изпращал до тях, нали така?

– Хич не ме е грижа кое как изглежда, лейтенанте – отвърна Бош. – Аз не бях на смяна.

Паундс изгледа Бош за момент, поклати глава, когато то не реагира на протегнатата му ръка, и излезе от малката стая.

Бош откри Еленър, седнала сама в съседната на неговата стая за разпити. Очите й бяха затворени, а ръцете й подпираха брадичката, с лакти, опрени на издрасканата дървен маса. Когато той влезе, Еленър отвори очи. Усмихна му се Бош усети как цялата му умора в миг се изпари, а с нея си отидоха гневът и чувството за безизходица. Това беше усмивка, с която едно дете дарява друго, когато са успели да се отърват безнаказано от възрастните, след като са извършили някоя лудория.

– Свършиха ли с тебе? – рече тя.

– Аха, а с теб?

– Още преди час, че и повече. Всъщност те искаха тебе да изпържат.

– Както винаги. Рурки отиде ли си?

– Да, офейка. Каза, че искал да му се обаждам утре на всеки кръгъл час. След това, което се случи тази вечер, на него му се струва, че не ни държи здраво юздите.

– Или поне твоите.

– Е, да. Изглежда, има и такъв момент в цялата работа. Искаше да му кажа какво сме правили при мен. Казах му, че просто си ме изпращал до вратата.

Бош приседна тежко на края на пейката от другата страна на масата и зарови с пръст из пакета с цигари, търсейки да напипа последната. Постави я в уста, но не я запали.

– Освен че го гъделичка любопитство или пък ревнува от това, което смята, че сме правили двамата, кой според Рурки се е опитал да ни прегази? – запита той. – Пиян шофьор ли, както май мислят моите хора?

– Той спомена нещо за някакъв пиян шофьор. Попита също и дали нямам много ревнив бивш приятел. Иначе не пролича да е твърде загрижен, че случилото се може да има връзка с нашето разследване.

– Аз не бях се сетил за варианта с ревнивия бивш приятел – рече Бош. – Ти какво му отговори?

– Същата сврака като него си! – рече тя и усмивката й блесна. – Казах му, че това не е негова работа.

– Чудесно. А е ли моя?

– Отговорът е не. – Тя го остави изправен на нокти известно време, после добави: – Това е, просто нямам ревнив бивш приятел. Е, може ли сега да си вървим и да започнем оттам, където прекъснахме преди… – тя погледна часовника си -…около четири часа?