Майкъл Конъли - Черното ехо

– Мястото хич не прилича да е собственост на някой, който притежава цяла кутия с диаманти в банков трезор – рече Бош, докато слизаха от колата.

– По-скоро на такъв, който е имал диаманти – каза тя. – Не забравяй, че той не е могъл да пласира съкровището си. Трябвало е да се държи като всеки обикновен емигрант, да показва, че живее ден за ден. Диамантите, ако е имало такива, са били от второстепенно значение за него и за просперитета му в Америка. Трябвало е всичко да изглежда, сякаш се е позамогнал от труда си.

– Чакай малко – рече Бош, когато преминаха от другата страна на улицата. Той каза на Еленър, че е забравил да по-Моли Джери Едгар да се яви в съда вместо него същия ден следобед. Посочи един уличен телефон при автосервиза в съседство с магазина на Бин и забърза натам. Еленър остана на място да го чака и захвана да оглежда витрините на сградата.

Бош се обади на Едгар, но не спомена нищо за явяване в съда.

– Джери, искам една услуга. Дори няма да ти се наложи да ставаш от мястото си.

Едгар се поколеба, както Бош си мислеше, че ще стане.

– От какво имаш нужда?

– Не трябва да го казваш по този начин. Би трябвало да речеш: „Разбира се, Хари, какво ще обичаш?“

– Хайде стига, Хари, и двамата си знаем, че сме в един и същ кюп. Трябва да сме внимателни. Кажи какво искаш, а аз ще ти отговоря дали мога да го изпълня.

– Всичкото, което искам от тебе, е да ме повикаш по пейджъра след десет минути. Трябва да се измъкна от една среща. Само ме повикай, а когато се обадя, просто затвори телефона след няколко минути. Това е всичко.

– Само толкова ли? Просто да ти позвъня?

– Точно така. След десет минути, смятано от този момент.

– Добре, Хари – каза Едгар с облекчение в гласа. – Хей, аз чух за приключението ти снощи. Прескочил си трапа. Тук се носи слух, че не е бил пиян шофьор онзи в колата. Пази се.

– Естествено. Какво става с Шаркай?

– Нищо. Преслушах тайфата му, както ми каза. Двамата от тях ми изпяха, че са били с него предната нощ. Май нещо ме връзват, щото разправят, че го изгубили от очи, когато се качил в колата. Това е станало няколко часа преди да бъде прието обаждането, че той се намира в тунела под „Холивуд Боул“. Според мен този, който е бил в колата, го е оправил.

– Има ли някакво описание?

– На колата ли? Не много добро. Тъмен цвят, американска лимузина. Някакъв нов модел. Само толкова.

– Какви са й били фаровете?

– Абе показах им книгата с всички модели коли, но те посочиха различни видове задни стопове. Единият вика кръгли, другият правоъгълни. Само за фаровете бяха единодушни. И двамата казаха, че били…

– Квадратни и две двойки.

– Точно така. Ей, Хари, да не мислиш, че това е била същата кола, дето ви е налетяла снощи, като сте били двамата с феберейката? Исусе! Трябва май да си обединим силите по тоя случай.

– По-късно, по-късно. Сега само ми позвъни след десет минути.

– Хубаво, след десет минути.

Бош затвори телефона и се върна обратно при Еленър, която надничаше през витрината и оглеждаше изложеното там. Влязоха в магазина, отпратиха двамата налетели ги веднага продавачи, заобиколиха една камара кашони с видеокамери, които се продаваха по 500 долара всяка, и казаха на жената зад касата в дъното, че са дошли да видят Бин. Жената замига недоумяващо насреща им, докато Еленър ней показа служебната си карта от ФБР.

– Вие тук чакате – рече жената и изчезна през вратата зад касата. На вратата имаше малко прозорче с огледално стъкло, което напомни на Бош за стаята за разпити на „Уилкокс“. Той погледна ръчния си часовник. Оставаха осем минути.

Човекът, който се появи на вратата зад касата, изглеждаше на около шейсет години. Косата му беше бяла. На ръст беше нисък, но Бош успя да прецени, че навремето е бил здраво сложен за височината си. Набитото му телосложение сега беше поомекнало от по-лекия живот, който водеше, в сравнение с този в родната му страна. Носеше очила със сребърни рамки и стъкла, оцветени в розово, и беше облечен в риза с отворена яка и памучни широки панталони. Горният джоб на ризата му беше увиснал от тежестта на почти дузина писалки и едно малко джобно фенерче с клипс. Вървеше леко приведен и гледаше угоднически.

– Господин Бин? Името ми е Еленър Уиш. Аз съм от ФБР. Това е детектив Бош, от ЛАПД. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

– Да – каза той, без да променя изненаданото си изражение.

– Става дума за проникването в банката, където вие сте Държали сейф за лични депозити.