Майкъл Конъли - Черното ехо

– Прекрасно – рече тя. – Сега вече няма да изкопчим нищо повече от този тип. Той просто ще се обади на Тран и ще… какво, по дяволите, е това?

– Нещо, което задигнах от онези две хлебарки. Бяха поставили „буболечка“ в телефона ми. Това е най-старият номер, описан в книгата на „Вътрешно разследване“.

– Бош, осъзнаваш ли какво може да се случи с нас и какво означава всичко това? Връщам се там обратно и ще…

Тя отвори вратата на колата, но Бош се пресегна и я затвори отново.

– Няма да го направиш. Това е единственият ни шанс да се доберем до Тран. Бин така или иначе нямаше да ни каже нищо, независимо колко добре водехме разпита там вътре, и ти добре го знаеш. Така че или това, или нищо. Ако Бин предупреди Тран, никога не ще узнаем къде да го търсим, затова не ни остава нищо друго. Мисля, че скоро ще стане ясно това-онова.

Еленър гледаше право пред себе си и клатеше глава.

– Бош, това би могло да ни коства работата. Как можа да извършиш нещо такова, без дори да се консултираш с мен?

– Точно затова. Може да ми струва само моята работа, понеже ти не го знаеше.

– Никога не ще успея да го докажа. Цялата работа изглежда като нагласена, Ето, аз го занимавам, докато ти вършиш малката си лудорийка с телефона му.

– Наистина е нагласена работа, само че ти не знаеше. Освен това Бин и Тран не са целта на нашето разследване. Ние не събираме доказателства против тях, а от тях. Това не може да бъде включено в доклад. Пък ако намери „буболечката“, няма да може да докаже, че аз съм я сложил там. На нея няма никакъв регистрационен номер, аз проверих. Онези двамата са се постарали да не може да бъде проследена. Ние сме чисти. Ти не си заплашена от нищо, така че се успокой.

– Хари, това малко ме успоко…

Червената точка на награта премигна. Някой използваше телефона на Бин. Бош провери, за да бъде сигурен, че лентата се върти.

– Еленър, ти решаваш – каза Бош, държейки касетофончето върху дланта си. – Ако искаш, изключи го. Изборът е твой.

Тя погледна машинката, после Бош. Точно в този момент набирането на номера спря и в колата настъпи тишина. На Другия край на линията телефонът звънеше. Тя се обърна на другата страна. Някой вдигна слушалката. Чуха се думи на виетнамски и после отново настъпи тишина. След малко се включи нов глас и разговорът продължи пак на виетнамски. Бош не можеше да определи кой от гласовете принадлежеше на Бин. Другият беше като на мъж на годините на Бин. Говореха Бин и Тран, нямаше съмнение. Еленър поклати глава и се насили да се усмихне.

– Прекрасно, Хари, ама сега кой ще ни превежда? Няма да оставим и друг човек да разбере за това. Не можем да рискуваме.

– Няма нужда от превеждане. – Той спря касетофона и пренави лентата отначало. – Извади си малкото тефтерче и писалката.

Бош нагласи касетофона на най-бавната му скорост и натисна бутона за прослушване. Когато започна набирането на номера, скоростта на звука беше толкова бавна, че Бош успя да преброи изщракванията. Той каза цифрите на Еленър, която ги записа. Накрая вече имаха номера, който Бин беше набрал.

Телефонът започваше с код 714. Това беше окръг Ориндж. Бош включи машинката отново. Разговорът между Бин и непознатия продължаваше. Той я изключи и хвана предавателя от колата. Даде на диспечерката от централата номера и помоли да му съобщи името и адреса, на който той отговаря. Щеше да отнеме около десет минути, докато телефонният абонат бъде открит. Междувременно Бош запали мотора на колата и подкара на юг към междущатското шосе № 10. Вече се носеше към окръг Ориндж, когато диспечерката се обади.

Телефонният номер принадлежеше на някаква фирма, която се казвала „Пагода Тан Фу“ и се намирала в Уестминстър. Бош погледна Еленър, но тя му обърна гръб.

– Малък Сайгон – рече той.

Бош и Уиш стигнаха от магазина на Бин до „Пагода Тан Фу“ за около час. Всъщност „пагодата“ представляваше търговски център на авеню „Болса“, където нямаше нито един надпис на английски. Сградата беше отвън с груба мазилка, боядисана в бяло, и открояваща се на фона на половин дузина стъклени павилиони, които ограждаха паркинга. Всеки от павилионите принадлежеше на малка фирма, занимаваща се с търговия с почти ненужни дреболии, най-вече електроника и цветни фланелки. От двете страни на улицата имаше конкуриращи се виетнамски ресторанти. Точно до един от тях стъклена врата без надпис водеше към някакъв офис или нещо такова. Всъщност надписи имаше, но нито Бош, нито Уиш можеха да дешифрират значението им, затова веднага решиха, че това трябва да е входът за офиса на търговския център.