Майкъл Конъли - Черното ехо

– Трябва да влезем вътре, за да разберем дали това е офисът на Тран и да видим дали той самият е вътре, както и дали има други изходи – рече Бош.

– Ние дори не знаем как изглежда – напомни му Уиш.

Той се замисли за момент. Ако Тран не използваше истинското си име, а те влезеха и го потърсеха по него, това щеше да го подплаши.

– Имам една идея – каза Уиш. – Намери уличен телефон. Аз ще вляза вътре в офиса. Ти ще набереш номера отвън и ако е същият, аз ще видя дали ще звънне телефонът вътре. Ако звънне, значи сме намерили мястото, което търсим. Ще се огледам вътре за Тран и за други изходи.

– Може би там звънят телефони през десет секунди – рече Бош. – А може да се окаже, че това е пералня или сауна. Как ще разбереш, че точно аз съм позвънил?

Тя помълча известно време.

– Можем да разчитаме на това, че те не знаят добре английски. – Ще помолиш да те свържат с някой, който може да говори или да намерят такъв. Когато това стане, кажи му нещо, което ще предизвика у него такава реакция, че аз да мога да я видя.

– Имаш предвид, ако звънне телефонът там, където се намираш в момента.

Тя сви рамене, а очите й изразяваха досада и умора от това, че правеше веднага на пух и прах всяко нейно предложение.

– Виж какво, това е единственото нещо, което можем да направим. Хайде, ето там един телефон, нямаме време за губене.

Той подкара и излезе от паркинга, после продължи половин пряка по улицата до телефонния автомат пред един магазин за напитки. Уиш се отправи пеш към „Пагода Тан Фу“, а Хари я проследи с поглед, докато стигне до вратата на офиса. Той, пусна четвъртдоларова монета в апарата и набра номера, който беше записал в тефтерчето пред магазина на Бин. Линията даде „заето“. Той погледна отново към входа на офиса. Уиш беше се изгубила от полезрението му. Хари пусна бонетата и набра отново. Пак „заето“. Продължи да набира безрезултатно още два пъти, докато накрая чу сигнал „свободно“. Тъкмо си мислеше, че е набрал грешен номер, когато някой вдигна слушалката.

– „Тан Фу“ – каза един мъжки глас. Беше на млад човек, вероятно на около двадесет години. Азиатец със сигурност, помисли си Бош. Не беше Тран.

– „Тан Фун“ ли е? – запита Бин.

– Да, моля.

Бош не можеше да измисли веднага какво да предприеме. Той подсвирна с уста в слушалката. Отговорът, който получи, представляваше насечена словесна атака, от която той не успя да различи нито една дума или звук. После някой затръшна слушалката отсреща. Бош се върна при колата и подкара обратно към търговския център, за да паркира колата. Тъкмо обикаляше бавно и търсеше място по тесния паркинг, когато видя Уиш да излиза с някакъв мъж. Азиатец. Подобно на Бин косата му беше посивяла и имаше особено излъчване – една скрита сила, комбинирана с нетрепваща мускулатура на лицето. Човекът задържа стъклената врата, за да мине Уиш, и й кимна, когато тя каза „благодаря“. После я изпрати с очи и потъна отново вътре.

– Хари – каза тя, докато се качваше в колата. – Какво каза на онзи на телефона?

– Ами нито дума. Значи това е офисът?

– Да. Мисля, че това беше нашият господин Тран, който ми задържа вратата. Симпатяга.

– Е, ти какво направи, че да се сприятелите толкова бързо?

– Казах му, че съм от агенция по недвижими имоти. Когато влязох вътре, поисках да се срещна със собственика, Тогава господинът със сивата коса излезе отнякъде и каза, че името му е Джими Бок. Аз казах, че представлявам японски инвеститори и попитах дали е склонен да приеме някакво предложение относно търговския център. Той каза „не“. Каза ми на съвсем чист английски „аз купувам, а не продавам“. После ме изпроводи до вратата. Мисля, че това беше Тран. Нещо в него ми подсказва…

– Аха, видях – рече Бош. Той се обади по радиостанцията и поиска от диспечерката да прекара името Джими Бок през компютъра.

Еленър описа интериора на офиса. По средата на помещението била уредена приемната, а зад нея започвал коридор с четири врати, от които една приличала на изход, съдейки по двойната ключалка. Жени нямало, само мъже, и то най-малко четирима освен Бок. Двама от тях приличали на наети бодигардове. Станали от дивана в приемната, когато Бок, и излезли през една от вратите в коридора.

Бош подкара и заобиколи търговския център. Зави по една, която минаваше зад сградата с офиса. Спря на разстояние, от което можеше да види един златист Мерцедес, паркиран пред задната врата на комплекса. Отвън на вратата имаше също солидна двойна ключалка.