Майкъл Конъли - Черното ехо

– Паркирай колата – рече тя и посочи към отсрещната страна на улицата, на половин пряка надолу. Там като пристройка на многоетажната административна сграда се издигаше досами улицата заоблена структура от метал със стени от стъкло. А през стъклените стени на огромната полусфера Бош успя да различи лъскавата стоманена врата на трезор. Един надпис отпред на сградата гласеше: „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Той погледна Еленър и видя, че му се усмихна.

– В колата ли беше Тран? – запита Бош.

– Разбира се. Ти никога не грешиш.

Той отвърна на усмивката й. В този момент забеляза да се опразва място на паркинга точно на метър пред тях. Паркираха там.

– Понеже започнахме да смятаме, че ще последва втори на трезор, бях се ориентирала към банките – рече Еленър Уиш. – Знаеш ли, Хари, изобщо не ми е минало през ум за това място, а пък минавам оттук най-малко два пъти седмично. Дори не съм го забелязала.

Бяха прекосили „Уилшайър“ и сега стояха на отсрещната страна, срещу хранилището за ценности „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Всъщност тя стоеше зад него и надзърташе иззад рамото му. Тран, или Бок, както го знаеха, я беше виждал преди това и не искаха да рискуват да я засече отново тук. Тротоарът беше изпълнен с чиновници, които излизаха на тълпи през въртящите се врати на околните сгради и се отправяха към паркингите гаражи.

– Все пак всичко съвпада – рече Бош. – Той е дошъл тук, понеже няма доверие на банките, както каза твоят приятел от Министерството на външните работи. Намира трезора, който не е в банка. Дори е по-добър. Щом имаш пари да си платиш, тук никой не иска да знае кой си. Не се изискват условията, съществуващи в банките, понеже това не е банка. Можеш да наемеш личен сейф, като се идентифицираш с условна дума или цифров код.

Хранилището за ценности „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ по всичко приличаше на банка, но беше съвсем различно. Там не работеха със спестовни и разплащателни сметки, нямаше касиери и не даваха заеми. Това, което се предлагаше, се виждаше през предната витрина: един лъскав стоманен трезор. Това беше учреждение, което охраняваше ценности, не пари. В град като Бевърли Хилс това беше безценно удобство. Богатите и известните си държаха бижутата в него. Също и кожените палта и други неща.

А иначе трезорът си стоеше просто ей така, на открито. Зад стъкло. Всичко се вършеше на най-долния етаж на четиринайсететажната сграда „Дж. К. Сток“ – общо взето, незабележима постройка, ако не се смята стъклената стая с трезора, която оформяше фасадата. Входът за хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ се намираше откъм улица „Ринкон“, където мексиканци в къси жълти якенца стояха в готовност да се погрижат за колата на някой клиент.

След като Бош беше остави Еленър и беше обиколил квартала, тя забеляза Тран и двама бодигардове да слизат от златистия мерцедес и да се отправят към хранилището. Ако смятаха, че са следени, поне не го показваха. Изобщо не се огледаха назад. Един от бодигардовете носеше стоманено куфарче.

– Мисля, че поне един от охраната носеше оръжие – каза Еленър. – На другия палтото беше доста широко. Това той ли е? Аха, да, ето го.

Тран беше съпроводен до стаята с трезора от един мъж в тъмносин костюм на банков служител. Бодигардът със стоманеното куфарче ги следваше. Бош забеляза как едрият мъж огледа тротоара пред сградата, докато другият и Тран влизаха през вратата. Бодигардът с куфарчето остана отвън. Бош и Уиш стояха отсреща и наблюдаваха. След около три минути Тран излезе, следван от човека в костюма, който носеше метална касета от личен сейф с размера на кутия за дамски обувки. Бодигардът ги последва отзад. Тримата влязоха някъде навътре в сградата и изчезнаха от погледите на Бош и Уиш.

– Великолепно обслужване – каза Уиш. – Бевърли Хилс отвсякъде, както и да го погледнеш. Онзи вероятно ги вкара в специално помещение, където да направят прехвърлянето.

– Мислиш ли, че би могла да се свържеш с Рурки и той да изпрати тук екип, който да проследи Тран, когато си тръгне? – запита Бош. – Използвай общия телефон. Трябва да стоим настрана, в случай че онези, „подземните“, имат свой човек някъде горе, който да подслушва нашите честоти.

– Да разбирам ли, че ние ще останем тук, при трезора? – запита тя. Бош кимна. Еленър помисли малко и рече: – Ще се обадя. Той ще се радва да научи, че сме открили мястото. Също така ще успеем да подготвим екипа за спускане под земята.

Тя се огледа наоколо, забеляза уличния автомат до спирката на автобуса на съседния ъгъл и понечи да се отправи натам. Бош я хвана за ръката.