Майкъл Конъли - Черното ехо

– А сега влизаме в трезора – рече Грант, разпервайки ръце като гостоприемен домакин.

Самият трезор беше по-голям, отколкото Бош си беше представял. Не беше широк, но се простираше доста навътре в сградата „Джей К. Сток“. По протежение на двете стени имаше вратички на лични сейфове, също и от двете страни на издигащата се по средата на коридора стоманена конструкция. Двамата мъже тръгнаха по лявата пътека, а Грант обясни, че сейфовете в средата били за депозити с по-голям обем. Бош забеляза, че вратичките им бяха доста по-големи от тези на сейфовете в стените. През някои дори можеше да влезе човек. Грант забеляза, че Бош се взира в тях и се усмихна.

– За кожени палта – рече той. – От норки. Правим добър бизнес, като съхраняваме скъпи кожени палта, наметала или каквото и да е там. Изисканите дами от Бевърли Хилс ги държат тук, когато не им е сезонът. Така икономисват доста средства, които иначе биха отишли за застраховки, да не говорим за спестените нерви.

Бош се наведе над печата, поставен на една от вратичките и видя как в това време Тран влезе в трезора, следван от Ейвъри. Виетнамецът все още носеше куфарчето от стомана и Бош забеляза на китката му тънка стоманена верижка заключил куфарчето към ръката си. Адреналинът на и се повиши. Ейвъри спря пред отворената вратичка на един сейф, отбелязан с номер 237, след което плъзна навътре касетата. Затвори вратичката и заключи едната ключалка на личния сейф с някакъв ключ. Тран пристъпи напред и заключи втората ключалка с друг ключ. После кимна на Ейвъри и двамата излязоха навън. Изобщо не погледна към Бош.

Щом Тран излезе, Хари заяви, че е видял достатъчно от трезора, и се запъти също навън. Когато стигна до двупластовата стъклена врата, той погледна надолу към булевард „Уилшайър“ и видя Тран, който си проправяше път към паркинга гараж, където стоеше мерцедесът, а двамата едри бодигардове вървяха от двете му страни. Никой не ги последва. Бош се огледа, но не видя и Еленър.

– Нещо не е наред ли, господин Паундс? – запита Грант зад гърба му.

– Да – рече Бош. Бръкна в джоба на сакото си и измъкна калъфа с полицейската значка, който вдигна над рамото си, за да може Грант да я види изотзад. – Искам да извикате управителя на хранилището. И не ме наричайте повече „господин Паундс“.

Люис стоеше до уличния телефонен автомат пред денонощния ресторант „Дарлингс“. Намираше се зад ъгъла, на една пряка от „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Беше изминала повече от една минута, откакто служителката Мери Гросо беше отговорила на обаждането и беше казала, че отива да извика заместник-началника Ървинг на телефона. Люис си помисли, че ако шефът им искаше да получава сводки на всеки час, то трябваше поне да седи близо до телефона. Той премести слушалката на другото ухо и започна да рови из Джобовете за нещо, с което да си чопли зъбите. Китката го засърбя там, където се допираше до ръба на джоба. Но като си спомни, че беше окован от Бош в белезници, това само го ядоса и той реши да се съсредоточи върху разследването. Нямаше представа какво всъщност става и докъде бяха стигнали Бош и жената от ФБР. Ървинг обаче беше убеден, че се готви нещо, Кларк също. При това положение, обеща Люис сам на себе си, стоейки пред телефона, той ще бъде този, Който ще заключи белезниците около китките на Бош.

Един стар скитник с уплашени очи и бяла коса се дотътри до съседния на неговия телефон и провери с пръст в отверстието за монети. Беше празно. Той протегна пръст към апарата, на който беше Люис, но детективът от ОВР го отблъсна.

– Ако тук има нещо, си е мое, дядка – рече Люис.

Необезсърчен, скитникът попита:

– Имате ли четвърт долар, та да си взема нещо за ядене?

– Я се шибай! – отвърна Люис.

– Какво? – рече един глас.

– Какво? – сепна се Люис и в този миг позна гласа, установявайки, че иде от слушалката. Беше на Ървинг. – О, не на вас, сър. Не знаех, че сте… ъъ, говорех с… разправям се тук с някакъв…

– И говориш по този начин с гражданин?

Люис бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам еднодоларова банкнота. Подаде я на белокосия човек и му показа с върха на обувката си да се разкара.

– Детектив Люис, там ли сте?

– Да, шефе, извинете. Вече се оправих с онзи. Исках да ви докладвам. Нещата добиха интересно развитие.

Той се надяваше последното да привлече вниманието на Ървинг и шефът да забрави недоразумението отпреди малко.

– Казвай какво става – рече Ървинг. – Още ли не ви се е изплъзнал този Бош?