Майкъл Конъли - Черното ехо

– Но какво е това? – започна да протестира човекът. Беше дребен, с бледа кожа, червеникава коса и рехави мустачки. Отвори вратата на колата и излезе навън с вдигнати ръце. Беше облечен в бяла, закопчана догоре риза, и бежови панталони с тиранти. Погледна към минаващите наблизо коли, сякаш търсеше свидетел на този кошмар.

– Може ли да видя значката ви? – заекна човекът. Бош се спусна напред, обърна го и просна тялото му върху собствената му кола, с ръцете на покрива. Хванал с едната ръка врата на човека изотзад, а с другата допрял оръжието си до ухото му, той извика към Еленър, че всичко е чисто.

– Провери предницата.

Мъжът под Бош нададе тънък стон като уплашено животно и Хари усети как трепери. Вратът му започна да лепне, Бош не откъсваше очи от него, за да види къде се намира Еленър. Изведнъж дочу гласа й точно зад гърба си.

– Пусни го – рече тя. – Не е той. Няма никаква повреда. Сбъркали сме колата.

Разпитваха ги от полицията на Санта Моника, от Калифорнийския пътен патрул, от ЛАПД и от Федералното бюро. Извикаха дори екип от лабораторията да направи на Бош алкохолен тест. Резултатът беше негативен. Около два часа сутринта той седеше в една стая за разпити в полицейското управление на Западен Лос Анджелис. Беше скапан от умора и се питаше дали следващите, които щяха да му задават въпроси, нямаше да бъдат от бреговата охрана или пък от Международния червен кръст. Той и Еленър бяха разделени и не я беше виждал, откакто пристигнаха преди три часа. Тревожеше се, че не може да бъде с нея, за да я защитава от разпитващите. Лейтенант Паундс влезе в стаята точно в този момент и му каза, че са приключили за деня. Ясно се виждаше, че лейтенантът е бесен, и това не се дължеше на факта, че бяха го вдигнали от леглото посред нощ.

– Какво е това ченге, дето не може да различи предницата на кола, опитала се да го прегази? – запита Паундс.

Бош беше свикнал с двусмислените въпроси, които практически не изискваха отговор. Така беше вървял разпитът през цялата нощ.

– Точно както казах на всеки един от онези хора преди Вас, бях зает с мислите си и се опитвах да се спася…

– Ами този тип, дето си му налетял? – прекъсна го Паундс. – Дявол да го вземе, Бош, та ти си го хванал за гушата ей тъй, на шосето. Всеки задник с телефон в колата си, знаеш, върти на 911 да съобщава за отвличане, убийство и какво ли още не. Не можеше ли най-напред да погледнеш хубаво предницата на колата, преди да му скочиш?

– Беше невъзможно. Всичко това е обяснено подробно в доклада, който написахме, лейтенант. Май вече десет пъти го повтарям.

Паундс реагира така, сякаш не беше чул какво казва Бош:

– На всичкото отгоре човекът се оказа адвокат.

– И какво от това? – запита Бош, без да губи присъствие на духа. – Вече се извинихме. Беше грешка. Колата изглеждаше същата. И ако този тип реши да изръси някого, то това ще бъде ФБР. Те са с по-дълбоки джобове. Така че не се тревожете толкова.

– Не, той ще накисне нас двамата. Вече спомена нещо по този въпрос, за Бога. А и не е сега времето да си правиш шегички, Бош.

– Също така не е време да се тревожим за това, какво сме извършили правилно и какво не сме. Нито един от онези с костюмите, дето идваха тук да ме разпитват, не изглеждаше твърде разтревожен за това, че някой се е опитал да ни очисти. Те просто искаха да разберат на какво разстояние съм бил, когато съм открил огън, и дали съм застрашил случайни хора, както и защо съм се впуснал да преследвам онази кола, без съответното разрешение. Я му тегли една майна бе, човек! Някой се опитва да убие партньора ми и мен. Да ме прощават, ако не съм изпълнен със състрадание към някакъв адвокат, който си е поомачкал гащите.

Паундс беше готов за този довод.

– Бош, доколкото имаме сведения, може да е бил просто някой пиян. И какво искаш да кажеш с това „партньора ми“? Ти си само прикрепен към това разследване. Струва ми се, че след тази нощ случаят ще ти бъде отнет. Вече пет дни работиш по него, а от това, което ми каза Рурки, разбирам, че доникъде не си стигнал.

– Не беше пиян, Паундс. Ние бяхме мишената. И хич не ми пука какво е казал Рурки. Аз ще изясня този случай. А ти, ако искаш да не ми пречиш, повярвай на своите хора поне веднъж и разкарай онези задници от ОВР. Така един ден ще можеш да закачиш и част от лаврите, когато дойде ред за това.

Веждите на Паундс се извиха в дъги.

– Аха, точно така, аз знам за Люис и Кларк – продължи Бош. – Знам и че получаваш копия от докладите им. Май не са ти казали за разговорчето, което проведохме с тях? Спирах ги да дебнат пред къщата ми.