Майкъл Конъли - Черното ехо

След това Люис се отправи към ресторанта да търси телефон. Върна се след по-малко от три минути. Бош все още стоеше подпрян на парапета в края на кея.

– Шефът каза при никакви обстоятелства да не прекъсваме наблюдението – рече Люис. – Каза също и че нашите доклади ставали само да си бършем гъза. Иска повече подробности и повече снимки. Разбираш ли?

Кларк беше твърде зает да гледа през обектива на фотоапарата, за да отговори. Люис взе бинокъла и също погледна. Бош стоеше неподвижен. Люис не можеше да разбере какво прави. Мислеше ли? Защо трябваше да измине целия път дотук, за да мисли?

– Майната му на Ървинг! – рече Кларк неочаквано, пусна фотоапарата в скута си и погледна своя партньор. – Щракнах го няколко пъти, за да зарадваме Ървинг. Само че Бош не прави нищо. Просто си стои там…

– Вече не – каза Люис, все още гледайки през бинокъла. – Я пали мотора. Време е за представлението.

Бош тръгна обратно по кея, след като беше пуснал във водата смачкания на топче лист с бележката за хипнозата. Топчето остана на повърхността за момент, после потъна и изчезна от погледа му. Решението на Хари да открие убийците на Медоус вече беше твърдо, още повече че сега искаше възмездие и за Шаркай. Докато вървеше по дъсчения кей, той видя как плимутът, който го следеше, потегля и напуска паркинга пред ресторанта. Те са, помисли си Бош, но няма значение. Не му пукаше какво са видели. Вече имаше нови правила и Бош имаше свой план по отношение на Люис и Кларк.

Той подкара по шосе № 10 към града. Не си правеше труда да гледа в огледалото за черната кола, понеже знаеше, че тя е там. Той искаше да е там.

Когато стигна до „Лос Анджелис Стрийт“, той спря колата в забранената за паркиране зона пред държавната административна сграда. На третия етаж мина през една от претъпканите с хора приемни на имиграционната служба. Мястото миришеше като затвор – на пот, страх и отчаяние. Една отегчена жена седеше зад остъклено гише и решаваше кръстословицата от „Таймс“. Прозорецът на гишето беше затворен. След малко тя вдигна поглед и забеляза Бош. Той държеше значката си в ръка.

– Знаете ли шестбуквена дума за човек, който постоянно се чувства тъжен и самотен? – запита жената, след като бутна настрани плъзгащото прозорче и огледа маникюра си за евентуални повреди.

– Бош.

– Какво?

– Детектив Хари Бош. Свържете ме веднага. Искам да се видя с Хектор В.

– Трябва първо да проверя – рече тя нацупено. Прошепна го в една телефонна слушалка, после се протегна и проследи с пръст името на Бош, изписано върху личната му служебна карта. След това затвори. – Влезте. – Жената натисна бутона за отключване на вратата до гишето. – Той каза, че знаете пътя.

Бош се ръкува с Хектор Вилабона в тясната му канцелария, доста по-малка и от тази на Бош.

– Искам една услуга. Трябва ми малко компютърно време.

– Готово.

Ето това харесваше Бош у Хектор В. Той никога не питаше какво или защо, преди да вземе решение. Беше човек на действието. Не играеше разни лайнени игрички, каквито Бош беше започнал да смята, че въртят всички в тяхната професия. Хектор избута стола си на колелца пред един Ай Би Ем, поставен върху бюрото до стената, и чукна няколко клавиши.

– Искаш да прекараш през системата имена, нали? Колко са?

Бош също нямаше намерение да се занася. Той извади списъка с тридесет и четирите имена и го показа на Хектор, Онзи подсвирна силно и рече:

– О’кей, ще ги прекараме, ама те всичките са виетнамци. Ако не са минали през тази служба, няма да имат тук досиета. Ще се задоволим само с това, което имаме в компютъра. Дати на влизане, регистриране, гражданство, каквото има. Знаеш как е, Хари.

Бош знаеше. Но той знаеше също и това, че Южна Калифорния беше мястото, където повечето от виетнамските бежанци се бяха устроили след дългото пътуване. Хектор започна да вкарва имената, чукайки с два пръста, а двадесет минути по-късно Бош вече четеше листинга, излязъл от принтера.

– Какво всъщност търсиш, Хари? – запита Хектор, гледайки също списъка.

– Не знам. Виждаш ли нещо необичайно?

Изминаха няколко минути и Бош вече си мислеше, че Хектор ще каже, че не вижда нищо особено. Отново задънена улица. Бош обаче грешеше.

– Ето, за този съм сигурен, че ще се окаже обвързан. Името беше Нго Ван Бин. За Бош то не значеше нищо освен че беше в списъка „Б“ – Бин беше декларирал, че не липсва нищо от личния му сейф.

– Обвързан ли?

– Е, ползвал се е с някакъв приоритет – каза Хектор. – Ти би казал „политически обвързан“, предполагам. Виж, неговият номер на личното дело има префикс ГЛ. Това са досиета, с които се занимава нашето Бюро за специални случаи в окръг Колумбия. Обикновено това бюро не работи с хора от народните маси. То е предимно политическо и се занимава с хора на шаха, на Маркос, руски изменници, ако са учени или балерини и други такива. Все хора, които не стигат до мен.