Филипп Ле Руа - Портата на месията

- Това не са теории.

- Така ли? Имате ли доказателство, че Месията се е завърнал?

- Имам. То стои пред вас.

Симон напусна сградата, след като внесе силен смут в душата на патриарха на Антиохия. При това без да го докосне. Но получи своето. При посещенията си в Бейрут Маркус се отбивал в църквата „Свети Георги“. В града две църкви носеха това име. Но патриархът го насочи към по-малко известната и по-слабо посещаваната. Симон разбра каква е причината, щом стигна до края на тясната задънена уличка с изоставени сгради и зазидани врати. На пръв поглед църквата също изглеждаше изоставена. Колонадите и покритите със стенописи стени величествено се извисяваха към свода, над който нямаше покрив. Напуканият под бе покрит с бурени и подпорни греди. На една от фасадите имаше скеле, сковано от стари дъски. Мъж в туника ковеше кофраж. Симон подвикна на работника и той слезе по разнебитената стълба. Беше шейсетина годишен, с остра брада и кротък поглед.

- Сам ли ремонтирате църквата? - удиви се Симон.

- Едва ли някой друг се интересува от нея.

- Маркус например.

- Познавате ли го?

- Той бе приятел на баща ми, който почина. Искам да говоря с него. Патриархът, Игнатий Йосиф III, ме насочи към вас.

- Отдавна не съм виждал Маркус. Преди идваше често, за да ми помогне в ремонта, но не и напоследък.

- Защо?

- Маркус се радикализира. Той използва религията като оръжие.

- А вие?

- Аз правя обратното, служа й.

- Имате ли представа къде е Маркус сега?

- Не съм сигурен.

- Кажете ми все пак.

- На ваше място бих проверил в църквата „Нотр Дам“ в град Захла. Дано не биете път напразно.

- Мислите ли, че там ще намеря Маркус?

- Ако търсите християнин фанатик като Маркус, там е мястото.

- Но защо?

- Защото предстоятелят на църквата, монсеньор Юстинос Булос Сафар, също е известен като ангажиран.

- В какъв смисъл ангажиран?

- В борбата срещу ислямските милиции. Миналият месец в църквата „Нотр Дам“ бе извършен атентат.

- Кой пое отговорността за атентата? - заинтересува се Симон.

- Доколкото знам, никой. Съжалявам, но циментът ми ще се втвърди - извини се отецът.

Симон му благодари и реши да пренощува в хотел в центъра на града насред живописен пазар.

Пребори се с желанието да си легне, изписа няколко страници и излезе, за да хапне пържени барбуни и сладкиш от грис с канела. Заедно с оживената тълпа се отправи към шикозния квартал Гемайзе. В бар, пълен с весели компании и влюбени двойки, изпи едно уиски „Талискър“. Също като в Париж, отново се почувства много самотен. Бейрут засилваше това усещане. Освен ако истинската причина не бе отсъствието на Саба. Симон излезе от бара и тръгна към високия бряг, защото искаше да се поразходи, преди да се прибере.

Тъкмо пресичаше улица „Джон Кенеди“, когато черен микробус без прозорци му препречи пътя. Страничната врата се плъзна, оттам изскочиха двама здравеняци, от шофьорското място - още един и тримата бързо набутаха Симон в колата. Микробусът потегли с бясна скорост, през което време някой заслепи Симон с фенерче, удари го в слънчевия сплит и го ритна в кръста. Симон се съсредоточи върху фенерчето. Строши го с ритник и в тъмнината се търкулна като коте, изви се като червей, разтвори крака като жаба и се залепи за тавана като гущер. Задържа се над главите им, като натискаше ламарината с ходила и длани. Похитителите му нямаха резервно фенерче. Само с един ритник Симон ги бе оставил без светлина. Така имаше по-големи шансове срещу тримата слепци. Вместо да млъкнат, те продължаваха да ругаят и той лесно успя да разбере кой къде е. Зашлеви единия от тях, който отвърна с удар в лицето на седящия пред него. На следващия завой Симон се спусна от тавана и се приземи върху раменете на третия, който се огъна под тежестта му. Сетне контузи нечии крака, припълзя като змия към дръжката на вратата, отвори я, видя колко бързо се движи колата, изви назад палеца на ръката, която се опитваше да го задържи, чу вик от болка и скочи. Свит на кълбо, с прибрана глава, той се претърколи по асфалта като таралеж, бягащ от калпав шофьор. Стана, когато чу, че микробусът набива спирачки. Втурна се да бяга, като сменяше посоката под изумените погледи на минувачите, за да не могат преследвачите да го пресрещнат. Успя да поддържа темпото повече от десет минути, след което забави ход, за да си поеме дъх. Болката в стомаха му пречеше да мисли. Ударът си го биваше. Какво искаха тези типове от него? Да го разпитат? Да му внушат да не търси Маркус? Да напусне страната? Да го убият? Симон не им бе дал време да отправят заплахите си.