Филипп Ле Руа - Портата на месията

- В колко започваш работа?

- Работя вече два часа.

- В този вид?

- Излязох за джогинг и подготвих пътуването си до Лондон. Трябва да се срещна с организаторите на Световния ден на свободата на печата, който ще се състои на 13 май.

- Какво съвпадение.

- Реших да замина по-рано. Можеш да дойдеш с мен, ако пожелаеш. ЮНЕСКО поема разноските.

- Май нямам избор.

- Човек винаги има избор. Ти например можеш да предпочетеш да си навлечеш мръсните дрехи и да си отидеш.

- А ако предпочета другия вариант?

- В такъв случай, първо, трябва да ти купим дрехи. Второ, да дадем якето ти на химическо чистене. Трето, да потвърдим резервацията за полета утре сутрин до Лондон.

- А Иън Маккълок?

- Обади ми се.

- Кога успя? Явно е ранобуден.

- Не, влюбен е.

- Какво ти каза?

- Че е уредил утре среща с нашия колекционер.

- Със сър Алекзандър Колдуел?

- Явно сме чели едно и също листче хартия.

- В колко часа?

- Между 18,30 и 18,40 часа.

- Само десет минути?

- Без Иън и толкова нямаше да постигнем.

- Ще можем ли да видим древната карта?

- Срещата ще бъде в дома на сър Колдуел. Предполагам, че там съхранява колекцията си. Какво решаваш?

Трюф дръпна завивката му. Симон се озова гол пред Саба. Той грабна една възглавница, за да закрие слабините си.

- Ще постъпим така - каза решително той. - Ще дойдеш с мен, но ще стоиш настрана. И бездруго направи премного.

Саба се усмихна зад парата, която се вдигаше от чашата с кафето й. Усмивката подчертаваше красотата й, но заедно с това красноречиво говореше, че тя е жена, която няма да остане в сянка.

Всичко, което можех да кажа в състоянието, в което се намирах, бе, че картата със съкровището е в червената пощенска кутия и че трябва да изчакам идването на пратеника, за да я взема.

Сър Алекзандър Колдуел живееше в лондонския квартал, наречен Малката Венеция. Очарователното триъгълно езерце в края на Мейда Вейл, което свързваше Риджънс Ченал с Гранд Ченал, можеше лесно да се оприличи на града на дожите. Покрай брега се издигаха къщи от XIX век с поддържана изравнена до милиметър морава. Шумотевицата на Сити се губеше в шумоленето на плачещите върби и в ромона на плискащата се вода около шлеповете, превърнати в луксозни домове.

Иън Маккълок возеше Саба и Симон към това спокойно кътче. Саба седеше до него на предната седалка, а Симон бе изпратен отзад. Маккълок бе красив четирийсетгодишен мъж с посребрели слепоочия, британска елегантност и очарователна увереност. Бяха си определили среща в един пъб на Уайтхол Корт, близо до представителството на ЮНЕСКО, където Саба прекара цял ден, докато Симон обикаляше от парк в парк в опит да събере откъслечните си спомени от живота си в Лондон в края на деветдесетте години на миналия век, когато баща му работеше тук.

Иън не откъсваше очи от Саба, поради което шофираше разсеяно. Дали знаеше, че тя не бе познала мъж и се готвеше да завърши живота си забулена?

Триетажната къща на сър Колдуел от (разбира се) викторианската епоха бе най-импозантната в богаташкия квартал. Иън спря аудито си пред портала и слезе от колата, за да позвъни, проследен от окачената камера. Каза нещо пред видеофона.

- Без Иън едва ли щеше да стигнеш до картата - каза Саба на Симон.

- Виждам.

- Налага се да приема поканата му за вечеря.

- Скъпо ще платиш за услугата му.

- Това е вечеря между двама колеги, която е в твой интерес.

- Къде ще вечеряте?

- В Блумсбъри, в „Хакасан“

- Какво е това?

- Китайски ресторант.

- Е, няма да се охарчи. Ще хапнеш няколко оризови палачинки и купичка ориз по кантонски.

- О, не, по-скоро ще вечерям патица по пекински с черен хайвер. „Хакасан“ е единственият петзвезден китайски ресторант във Великобритания.

Симон съжали, че е подел тема, която не познава. Решетъчната порта се отвори. Иън отново седна зад волана и паркира колата си до един ягуар Х-Type, който блестеше под светлината на фенера. Един камериер излезе да ги посрещне. Въведе ги във фоайе, което приличаше на музей. Погледът на Симон бе привлечен от мършава бронзова фигура, вероятно от Джакомети, сочеща с пръст творба от Пикасо.

Сър Колдуел се появи на прага на един от салоните и грижливо затвори вратата след себе си. Беше среден на ръст и щеше да бъде незабележим, ако не беше облеклото му: тъмносиньо копринено сако върху протрита фланелка с английското знаме, отпечатано върху нея, дънки „Версаче“ и обувки „Репето“ на бос крак. Той поздрави сърдечно приятеля си Иън, който представи останалите. При вида на Саба Колдуел се наведе да й целуне ръка.