Филипп Ле Руа - Портата на месията

Възстановката на събитията убеди Симон, че е бил проследен чак до Англия. Той бе отвел крадците до картата!

Сър Колдуел бе в безсъзнание, но жив. Лявата половина на тялото му, крака му, ребрата му и ключицата му бяха пострадали от удара. От болката той бе изпаднал в шок.

Саба посъветва Симон да не казва нищо на полицията за картата и за посещението си при сър Колдуел. Да спомене само, че е станал свидетел на инцидента, докато е вървял към ресторанта за среща с приятели.

Докато останалите свидетели даваха показания, лекарите от Бърза помощ откараха пострадалия с линейка.

Когато дойде неговият ред, Симон заяви, че нападателите са били по-скоро атлетичен тип, облечени в черно, с качулки, неразпознаваеми. Колата им бе беемве.

Според полицията жертвата не носела нищо, нито портфейл, нито пари. Най-вероятният мотив за нападението бил кражба.

Симон се присъедини към Саба и Иън, които го чакаха встрани. Не можеше да си прости, че не само бе довел негодниците в дома на сър Колдуел, но го бе взел за един от тях и не му бе помогнал.

- Ако искаш да откриеш картата, трябва да откриеш крадците - каза му Саба. - Ще можеш ли да ги разпознаеш?

- Всичко стана за секунди, при това с насочено срещу мен оръжие.

- Сега пък и оръжие! - възкликна Иън. - В какво си се замесила, Саба?

Тя му отвърна с гримаса и повдигна рамене.

- Защо толкова държите на тази старинна карта? - обърна се Иън към Симон с полицейски тон.

- Достатъчно, писна ми от въпроси.

Той се отдалечи. Саба го последва. Иън, също.

- Къде отивате? - попита Маккълок

- Връщам се в хотела - отвърна му Симон. - Трябва да анализирам случилото се.

- Нима си мислите, че ще се измъкнете толкова лесно?

- Симон трябваше да проучи тази карта, защото подготвя есе по история на Сирия - намеси се Саба, за да успокои колегата си. - Картата на сър Колдуел трябваше да му послужи за илюстрация, защото е една от най-старите. Според нейния собственик, тя представлява предизвикателство, което обяснява драмата, разиграла се тази вечер. Това изяснява ли нещата според теб?

- Да. Но все пак бих желал повече отзивчивост от страна на човек, заради когото използвах връзките си.

Симон се обърна.

- Не ви ли е достатъчно, че Саба ви е задължена?

- Какво искате да кажете?

- Искам да кажа, че е по-добре да ме забравите и да се възползвате от настоящия момент.

Симон се качи в току-що спрелия автобус и ги изостави на тротоара.

Симон лежеше на кревата като разпнатия Христос, прикован към матрака от половин литър „Талискър“, докато таванът се въртеше като вентилатор пред очите му. Вечерята му се състоеше от малцовото уиски. Пиеше направо от бутилката като алкохолик, за да развали проклятието, което тегнеше над семейството му и го свързваше с произхода на Корана, за да забрави необяснимото изчезване на Маркус, за да отблъсне сенките, които кръжаха наоколо, за да изпрати по дяволите специалистите по Близкия изток, които си пъхаха носа в опасни истини, за да не мисли за изчезналата по негова вина карта на Сирия и още по-малко за Саба, която прекарваше вечерта с онзи красавец...

Алкохолът го освобождаваше от черните мисли по-бързо от медитацията.

Не можеше да забрави единствено как бе преследвал сър Колдуел. Поведението на англичанина бе необяснимо. Защо сър Колдуел мислеше, че пощенската кутия е добро прикритие. Защо спря до нея?

Симон за пореден път си представи сцената. Тичаше зад лорда, който обърна глава наляво, след което зави надясно и се скри. Но ето че неочаквано се появи друга картина, в нея Саба се веселеше в компанията на Маккълок. Симон я отпрати с поредната глътка уиски и се върна към Колдуел. Англичанинът обикаляше около пощенската кутия като куче, душещо къде да се изпикае. Нещо не беше наред. Защо му бе притрябвало да обикаля кутията? Какво възнамеряваше да направи? Да пъхне вътре писмо? Освен ако...

Симон изпусна бутилката и тя се затъркаля по мокета.

- О, по дяволите! - възмути се той.

Озова се на пода, хвана бутилката за гърлото, преди цялото й съдържание да се излее, изправи се с усещането, че пропада, подпря се на нещо несъществуващо, в последния момент се улови за пердето и заедно с него се строполи на земята. Като същински призрак, неуверено пое към банята и пусна струята студена вода върху главата си, за да се върне в реалността. Трябваше да излезе от алкохолния делириум, който му пречеше да долови мисълта, която се мяркаше в ума му. Остана под крана в продължение на две-три минути. Усещаше главата си като парче лед, добра се до леглото, пътьом взе бутилката, облегна се на възглавниците и си заговори сам, защото прозрението го бе споходило: