Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Сега поне си имаше пони.

В тези първи години от живота си наследникът на семейство Саркисян бе по-близък с майка си. Виждаше я сутрин, когато се събудеше и тичаше към спалнята ѝ, за да ѝ прави компания за закуска. Бавачката идваше да го вземе за сутрешните уроци, но на обяд отново отиваше при Нунуфар. Беше му приятно да се храни на една маса с нея, въпреки че тя беше много строга относно ястията, които той трябваше да яде.

— Първо зеленчуците — повтаряше постоянно тя. — Те са полезни за здравето. Морковите правят очите по-красиви.

— Но аз искам бифтек!

— След като изядеш всички зеленчуци, ясно? За твое добро е.

Проблемът беше, че Крикор мразеше проклетите зеленчуци почти толкова, колкото и съображението, което му изтъкваха за всичко — за твое добро е. Кое е добро? За какво говореше тя? Та те нямаха вкус! Как е възможно да го задължават да яде тази гадост? След много протести, плач и караници един ден Крикор реши да пренебрегне нарежданията на майка си и отдели зеленчуците, в случая зеле, за да премине направо на месото. Само че на майка му не ѝ се спореше, бързо стана и върна месото в големия глинен съд.

— Ах, непослушно момче! Ще ядеш месо чак след като изядеш зеленчуците, ясно ли е? Да не си посмял да ми противоречиш!

— Но аз не обичам зеле!

— Не ме интересува! Яж!

Заповедта прозвуча пределно ясно и малкият знаеше, че ако не се подчини, ще има последствия. Когато не слушаше, майка му или гувернантката го наказваха. Това се случваше често и бе нормално за неговата възраст, но баща му никога не бе го наказвал. Така или иначе Крикор бе престанал да се страхува от тях. Няколко шамара повече нямаше да го убедят да погълне проклетото зеле.

— Няма да ям!

Майка му повдигна вежди.

— Няма ли? — Тя кимна към мадмоазел Клеманс. — Детето да не слага нищо в уста, докато не изяде зелето, ясно ли е? Дори парче картоф!

Крикор очакваше обичайните няколко плесвания по дупето или едноседмична забрана да яде бонбони, но не и това. Майка му не го докосна, просто го обрече на глад цял следобед. Тъй като не изяде зеленчуците, не му дадоха да хапне нищо до следобедната закуска.

В пет часа следобед, когато бе времето за чай, Крикор седна на масата за обичайните сладкиши. Усещаше стомаха си свит от глад и слабост в краката и ръцете си. Лигите му едва не текнаха, когато видя прислужницата да се приближава до чаената маса с подноса, но сред чайника, чашите и панерчето със сладкиши с ужас съзря и чиния зеле. Неговото зеле. Същото това зеле му бе сервирано и на следобедната закуска. Той унило се взря в него, вече на ръба на отчаянието, но нещо в душата му трепна. Някакво негодувание се надигаше в гърдите му или може би беше гордост, която не му позволяваше да се предаде. Реши да държи на своето.

— Не искам да ям тази гадост!

Знаеше, че майка му се тревожи за него, и искаше да види какво ще направи. Дали накрая ще прибегне до шамарите? Той почти си го пожела, защото така случаят бързо щеше да приключи. Момчето предизвикателно погледна Нунуфар и зачака тя да отстъпи или да се ядоса. Със сигурност нямаше да понесе страданието на най-скъпото си същество.

— Може да отнесете зелето — нареди тя с неочаквано студен тон. — Детето няма да яде до вечерята.

Едва сдържайки сълзите си, Крикор стана от масата и изхвърча към стаята си с наведена глава. Беше толкова гладен, че седна на леглото и започна да гризе кожичките на ноктите си. После откри, че водата задоволяваше апетита му за кратко, и изпи много. Но гладът скоро се връщаше и всеки път все по-бързо, докато накрая и водата не помагаше. Вече бе на ръба на силите си.

Вечерта седна на масата напълно отпаднал. Баща му още не се бе прибрал от своите бизнес дела. Прислужницата сервира супата, но Крикор бързо и без изненада откри, че тя не е за него. Вместо супа, съгласно нарежданията на господарката, му поднесоха същата чиния със зеле, която този път той покорно изяде, и то с известна охота.

Странно, дори му хареса.

ХОРИЗОНТЪТ БЛЕСТЕШЕ В СТРАННА СМЕСИЦА ОТ ЖЪЛТО И ЛИЛАВО, сякаш небето бе гигантско платно, изрисувано с маслени бои. Калуст тъкмо бе станал и наблюдаваше улицата през прозореца. От време на време пред дома му се появяваше някой конник, който обявяваше: The Queen is coming !, след което колата на кралица Виктория минаваше покрай къщата на път за гара „Падингтън“, от където хващаше влака за Уиндзор. Обаче вече седмици не бе виждал кралския кортеж. Говореше се, че кралицата, вече над седемдесетгодишна, е болна, което, ако беше вярно, обясняваше факта, че кралската кола не се бе появявала скоро.