Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

По-добре тя, отколкото аз, помисли си арменецът и безразлично сви рамене. Прозя се и с тихи стъпки, за да не събуди Нунуфар, отиде в банята. Облекчи се и се взря в образа си в огледалото. Имаше тъмна брада и харизматичен поглед. Изми си зъбите и лицето, надяна халат и слезе до гимнастическия салон.

— Добро утро, господин Сарксиян — поздрави го едрият белгиец, който чакаше на вратата. — Готов ли сте за масаж?

Калуст промърмори нещо в отговор. Свали халата си и без да продума, се изтегна на кушетката. Масажистът бързо го намаза с лосион и започна да притиска с върха на пръстите си мускулите на краката му. По време на сутрешния си масаж арменецът обикновено мислеше за най-новото си постижение. Бе намерил нов клиент за петрола на Зиновиев. Но дори това не можеше да засенчи покупката на къщата на Хийд Парк Гардънс 38 — собствения му дом. Най-сетне притежаваше къщата, за която бе мечтал дванадесет години. Нима можеше да има по-голямо доказателство за успеха му?

— Готово, господин Саркисян.

Масажистът добре познаваше ежедневието на клиента си и стриктно спазваше програмата. Знаеше какво следва, така беше всяка сутрин, но господарят не си спести напомнянето.

— Приготви ваната.

Калуст стана от кушетката и се зае с петнадесетминутната си шведска гимнастика. Преди време бе решил, че трябва да живее повече от дядо си. Карниг Саркисян бе живял сто и шест години, но внукът му бе решил да го задмине.

След като приключи с упражненията, арменецът се отправи към банята, за да приготви тоалета си. Във водата на ваната имаше соли, пяна и цветя, които се носеха по повърхността. Калуст топна пръста си, за да провери температурата. Стори му се подходяща, но с присъщата си недоверчивост сложи термометъра, за да се увери. Извади го и видя, че живакът сочеше два градуса.

— Не е достатъчно студена! — възмути се той. — Искаш да ме умориш ли?

Масажистът веднага грабна една кофа с лед и я изсипа във ваната.

— Простете, господин Саркисян — каза той с искрено съжаление. — Сбъркал съм пропорциите.

— Да не се повтаря, чуваш ли? — предупреди Калуст, размахвайки пръст. — Колко пъти да ви казвам, че искам водата да е един градус по Целзий? — Вдигна показалец, за да се изрази по-ясно. — Един! Нито повече, нито по-малко.

С възрастта нетърпимостта на Калуст към бездарието растеше. Ставаше все по-малко толерантен към грешките на другите и се дразнеше от несъвършенствата на човешката природа, сякаш недостатъците на хората засягаха чувството му за естетика. Хубавото на изкуството беше, че красивите неща си оставаха красиви, не се проваляха, нито се променяха, бяха изпипани до съвършенство, сякаш благословени от божията милост. Как само контрастираха с човешкото несъвършенство! Ако преди му се налагаше да се справя с хорските недостатъци, то сега, когато тлъстите комисионни от петрола на Зиновиев пълнеха сметките му, Калуст можеше да си позволи да не прави компромиси с грешките на себеподобните си.

Ваната му отне още петнадесет минути. После се облече и излезе за обичайната си сутрешна разходка; всеки ден ходеше една миля в Хайд Парк. Човешките недостатъци го подлудяваха, особено когато го сравняваше със съвършенството на изкуството. Но най-страшният сред човешките недъзи за него беше старостта. Калуст бе твърдо решен да се пребори с остаряването на тялото; беше на тридесет и две и въпреки че се чувстваше в разцвета на силите си, усещаше, че ако не стори нещо, скоро бавният, но безвъзвратен процес на стареенето щеше да започне. Той искаше да го спре.

Жената седеше с наведена глава и с голото бебе в скута си, заобиколена от един мъж с червени одежди отдясно и друг мъж, който приличаше на свещеник — отляво. Калуст потърка брадичката си, докато съзерцаваше картината. Жената очевидно беше Мария, а бебето — Исус, но кои бяха мъжът и свещеникът?

— Ансидеи Мадона — чу се глас зад него. — Тази картина на Рафаело е много характерна за зрелия Ренесанс. Забележете как златистият нюанс изглежда съвсем истински.

Арменецът се обърна и видя мъжа, които говореше. Беше млад, с отметната назад коса и ясни сини очи.

— Моля?

Непознатият протегна ръка.

— Името ми е Кенет Барк — представи се той. — Аз съм новият уредник на Националната галерия.

Името се стори познато на Калус.

— Кенет Барк ли? — учуди се той. — Сър Кенет Барк?

Двамата си стиснаха ръцете.

— Самият аз — усмихна се уредникът, поласкан, че непознатият е наясно с благородническата му титла. Приятно ми е.