Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Аз съм...

— Калуст Саркисян — побърза да каже сър Кенет, за да покаже че също го познава. — Славата ви върви пред вас, драги. Общият ни приятел — Филип Блейк, ми е разказвал за вас. — Погледът му се спря върху картината на Рафаело. — Обаче не ми е казвал, че обичате изобразителното изкуство.

Погледът на посетителя разсеяно се плъзна върху Ансидеи Мадона .

— Обичам красотата — каза той. — Но не казвайте на никого. Това е тайна.

— Наистина ли?

Устните на Калуст се извиха в усмивка.

— Шегувам ce — отвърна арменецът. — Знаете ли, нося естетичното в себе си по рождение, но бях позапуснал тази моя страст. Имах други приоритети…

— Прозаичната страна на живота ни завладява, нали? Първо трябва да забогатеем…

— Виждам, че ме разбирате. Все пак успях да заделя спестявания и мисля отново да се отдам на света на изкуството, който толкова ме вълнува. Минавах през площад „Трафалгар“, видях Националната галерия и нещо ме подтикна да вляза.

— Добре сте направили! — одобрително възкликна уредникът, потривайки ръце. — Има ли нещо по-специално, което ви интересува?

Посетителят махна с ръка към картината пред тях.

— Харесвам класиците. Например Рафаело. — Посочи към дъното на залата. — Но също Ван Дайк, Хогарт и Констабъл, чиито творби са изложени в другия салон.

— А видяхте ли Търнър и Клод в зала петнадесет?

— Всъщност не.

С ентусиазирано „а трябва“, сър Кенет Барк хвана посетителя за лакътя и го поведе по коридорите, за да му покаже най-добрите творби в Националната галерия. Освен при обещаните Търнър и Клод уредникът го заведе също и при Посланиците на Холбайн, като пламенно похвали усета към детайла и символизма в творбата. Възползвайки се от възможността, че разговаря със специалист, Калуст реши да засегне тема, която го занимаваше още от дете, когато пресичаше Босфора на път за „Робърт Колидж“ и се наслаждаваше на изгледа към Константинопол, окъпан в нежната утринна светлина.

— Тази картина несъмнено е красива — каза той за творбата на Холбайн. Отстъпи крачка назад, за да разгледа платното от разстояние, и тъжно въздъхна. — Знаете ли какво ме удивлява? Чувството на изумление пред красотата. Как е възможно Холбайн така да ме очарова? И не е само тази картина, а… всичко! Как гнусната мизерия в бедните лондонски квартали ме потриса, а безметежната зеленина в Хайд Парк ме кара да се чувствам жив? Защо тези неща ме вълнуват? Поради каква причина не се чувствам безразличен към грозното и към красивото? Какво поражда тези чувства?

В меките сини очи на англичанина проблесна искра.

— Питате ме какво е красотата…

Неспособен да откъсне поглед от картините в салона, сякаш искаше да ги отнесе със себе си, Калуст се завъртя на пети и отново тръгна бавно по коридора.

— Всъщност това е въпросът, който ме измъчва.

Уредникът го придружи.

— Знаете ли, човек има склонност да прави нещата специални — отбеляза той. — Хората имат естествена слабост към всичко, което намират за красиво, и се смущават от грозното. Намират красота в нещата, които внасят хармония в живота им и смисъл в начина, по който виждат света — от изгледа към величествена планинска верига до обикновените цветни листенца през пролетта.

Арменецът посочи картините по стените.

— И изкуството…

Сър Кенет Барк се намръщи.

— Изкуството принадлежи към специална категория — отбеляза той. — Без съмнение, изправени срещу природата, човешките същества започват да я съзерцават. Виждат света такъв, какъвто е, и се очароват от всичко, което не ги заплашва. Вулкан, бълващ гореща лава, лъвица, която тича в саваната в преследване на зебри, буря, чиито светкавици раздират нощта, звездите, озаряващи черното пространство като горяща пепел.

— Ами изкуството?

— Изкуството не е естествено явление, то е дело на човешка ръка. Изкуството е продукт на човека, когато той се опитва да надмогне животинската си същност и от творение да се преобрази в творец. То възниква, когато първичен акт е претворен в предмет на изкуството, който може да се превърне в шедьовър. Като рисува природен пейзаж, човекът се превръща в бог, защото в картината създава природа; като разказва история в роман, човекът е бог, защото върху листа той създава човешки животи, макар и въображаеми.

— Човек се превръща в бог? Не е ли малко прекалено?

Уредникът махна с ръка във въздуха, за да покаже всичко, което ги заобикаляше.

— Бог е художник. Ето защо изкуството е божествено творение — заяви той. — Бог създава всичко, но остава невидим зад своите творения, не мислите ли? Ако се замислите, това се случва и с художниците. Те рисуват картини, но остават скрити зад творбите си. Същото е с драматурга или писателя. Представете си, че с вас не сме хора от плът и кръв, а герои от роман.