Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

На вратата се почука.

— Какво има?

Русата глава на Кук надзърна в кабинета.

— Телеграма, сър — каза той, подавайки му един плик. — Току-що пристигна.

— От Баку ли? — учуди се арменецът. — Зиновиев вече е отговорил?

— От Хага.

Щом е от Хага, можеше да бъде само Хендрик ван Тигелен, помисли си Калуст. Той отвори плика и зачете. Изпълнителният директор на „Роял Дъч Шел“ искаше да говори с него. Хендрик предлагаше да се срещнат на половината път между Англия и Холандия и тъй като знаеше за ежемесечни пътувания на арменеца до Париж, свързани с продажбите на Зиновиев във Франция, той бе избрал именно този град.

Калуст започна да пише отговора, но го сепна металическа какофония, която нахлу в кабинета му. Някои шумове идваха отблизо, други — отдалеч. Учуден от това ритмично и на моменти хаотично блъскане, той стана и отиде до прозореца. Имаше няколко спрели карети, а минувачите изглеждаха също толкова изненадани. Тогава Калуст си даде сметка, че биеха камбаните.

— Робърт!

— Да, сър?

— Иди да видиш какво става.

Младият мъж излезе, а Калуст хвърли последен поглед през прозореца и се върна на бюрото си. Камбаните не спираха, но той бързо престана да обръща внимание на случващото се навън. Отново взе писалката и написа писмото до Хендрик, като прие предложението му и уточни датата и мястото на срещата. Щяха да се видят следващата седмица, когато и без това имаше други уговорени срещи в Париж. Сетне написа друго писмо, което също щеше да пусне по телеграфа, адресирано до бившата му учителка и любовница от Марсилия, мадмоазел Дюпре, с която през всичките тези години продължаваше да си кореспондира.

Тъкмо приключи, и чу захлопване на врата; секретарят се връщаше. Трябваше да му даде писмата, за да отиде до пощата, преди да затворят, и да ги изпрати с телеграма.

— Робърт? Ела!

Англичанинът влезе в кабинета с объркано изражение, разрошена коса и тъжен поглед.

— Сър…

Калуст забеляза това.

— За бога! — възкликна притеснен той. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— Кралицата… — заекна младият адвокат. — Кралицата…

— Какво? Какво е станало?

Робърт Кук пристъпи в кабинета, сякаш механично, и се свлече на креслото за посетители пред бюрото на шефа си, лицето му се четеше шок и недоумение.

— Кралица Виктория е починала.

В САЛОНА ЦАРЕШЕ СПОКОЙНА АТМОСФЕРА и стотиците присъстващи се подготвяха за предстоящото събитие. Мъжете, с грижливо поддържани бради и мустаци, носеха фракове и си говореха делово със сериозно, тържествено изражение, а дамите носеха най-красивите си рокли за случая и криеха развълнуваните си погледи зад изящни ветрила.

Воден за ръка от бавачката, малкият Крикор сравни тоалетите на жените от висшето общество с този на майка си и въпреки че още не разбираше от мода, с гордост отбеляза, че Нунуфар бе най-елегантна. Все пак се обличаше от парижкия Кало Сьор . Именно на такива официални събития личеше предимството да пазаруваш от най-добрата модна къща в Европа, да не кажем и в света.

— Хайде, хайде — прошепна баща му и забърза крачка. — След малко ще минат!

Служителите на хотел „Карлстън“ отвориха вратите за морето от гости и заведоха семейство Саркисян на една веранда до голям прозорец. Калуст и Нунуфар се настаниха на местата си, за които бяха платили цяло състояние, за да станат свидетели на грандиозното събитие, а синът им зяпаше към улицата, надвесен през балюстрадата. Долу Хаймаркет и Пал Мал гъмжаха от хора. Имаше почти толкова народ, колкото и на погребението на кралица Виктория преди няколко месеца — събитие, което Саркисян наблюдаваха от същия прозорец на „Карлтън“.

Шушукането се засили и миг по-късно на улицата се появи мъж, облечен като рицар.

— The King is coming !

Думите на дворцовия пратеник развълнуваха присъстващите. Хората изпънаха шии и впериха погледи в края на улицата в очакване на кортежа. Същото сториха и зрителите на верандата на „Карлтън“.

— Идват! — възкликна Крикор, подскачайки. — Ето ги, идват!

И наистина, по улицата се зададоха мъже в елегантни яркочервени униформи, а остриетата на сабите им проблясваха на августовското слънце. Шествието вече приближаваше хотела, чуваха се тъпани и гайди. Първо минаха военните в парадни униформи — най-отпред вървяха шотландските рицари, следвани от индийци, африканци, гурки и уелсци. Накрая се движеше пищната кралска каляска, теглена от осем коня и придружавана от дворцови служители, които вървяха пеша. Внушителният Едуард VII махаше на поданиците с една ръка, докато в другата държеше скиптър. Англичаните му отвръщаха с бурни овации.