Дэвид Хосп - Невинност

— Няма нищо — отвърна и застана между мъжа и вратата. Хвърли поглед към Фин, който продължаваше да лежи неподвижно в леглото.

Санитарят понечи да го заобиколи и да излезе от стаята, но той го спря с ръка.

— Чакай — каза.

— Какво има, сеньор? — попита санитарят.

— Стой на място. — Козловски направи две бързи крачки до леглото на Фин, сложи длан на гърдите му и се наведе да чуе сърцето му.

— Моля, сеньор, какво не е наред? — в гласа на санитаря вече прозвуча истински страх.

Козловски не беше напълно сигурен дали Фин диша. Допря ухо до устата на адвоката и у него се надигна паника. Погледна лицето му, носовете им бяха само на сантиметри един от друг.

Изведнъж приятелят му отвори рязко очи.

— Мамка му! — извика Козловски и отскочи назад.

Фин се навъси сънено.

— Какво, по дяволите, става? — попита. — Да не се опитваш да се целуваш с мен?

Козловски погледна към санитаря. Тогава се появи лекарят.

— Проблем ли има, Хуан? — попита той санитаря.

Младежът сви рамене и се успокои, че лекарят е поел контрол върху странната ситуация.

Лекарят погледна въпросително към Козловски:

— Сър?

Детективът огледа и тримата мъже в стаята и се почувства глупаво.

— Всичко е наред — отговори. — Просто съм изнервен.

Фин зарови лице във възглавницата и отново затвори очи.

— Успокой се, Коз — каза. — За тази вечер опасността приключи. Поспи малко.

Лекарят кимна на санитаря и двамата излязоха. Козловски поклати глава и седна на стола до леглото на Фин. Абсурдно беше. И въпреки това не можеше да се отърве от чувството за надвиснала заплаха.

Той се почеса по брадичката и седна, отново се опита да прогони натрапчивото предчувствие. Трябваха му няколко минути, но постепенно и той се унесе и затвори очи. След няколко минути заспа.

Лиса все още беше ядосана на госпожа Сноудън, когато затвори вратата на апартамента си. Тръгна към кухнята, защото имаше нужда от малко вино, за да се успокои след вечер като тази. Половин чаша шардоне щеше да притъпи ефекта от двете уискита, които беше изпила с Йън, бармана, и дори щеше да й позволи да спи нормално.

Отиде до шкафа и взе чаша. Когато се обърна към хладилника, забеляза, че лампата в килера свети.

Отиде и отвори вратата на килера, надникна вътре. Помещението беше малко, метър и половина на два метра, и вътре никой не можеше да се скрие. Все пак тя се ослуша и се огледа. Протегна се към електрическия ключ и се замисли как може да е забравила осветлението. После натисна ключа и помещението потъна в мрак.

Върна се с чашата до хладилника и я сложи на кухненския плот, после хвана дръжката на хладилника, за да извади бутилката вино. Но допирът с дръжката я стресна. Тя беше хлъзгава и лепкава. Лиса бързо дръпна ръката си и я доближи до лицето. Дори в полумрака различи кървавото петно на дланта си.

— Трябваше ми вода.

Гласът долетя зад нея. Тя се обърна стреснато и събори чашата, която падна от плота и се разби на пода. Пред нея стоеше млад мъж с черна коса. В дясната ръка държеше бутилка с изворна вода. Позна я — същата марка вода тя държеше в хладилника. Той вдигна бутилката и отпи от нея. В лявата си ръка държеше мачете, острието на което беше изцапано с кръв.

Лиса вдигна очи към него отново и забеляза, че е ранен в рамото и кърви.

— Надявам се, нямаш нищо против — добави той.

Тя понечи да каже нещо, но не й беше останал въздух. Остана да стои така безмълвно, със страх и смущение, изписани на лицето.

— За водата — продължи той. — Нямаш нищо против, че пих от водата.

Трябваха й още няколко секунди да се окопити и да осъзнае жестоката реалност.

— Какво искаш? — попита накрая.

Той се изсмя.

— Да живея — отвърна. — Твоят шеф в известен смисъл осуети това мое желание. Когато хората, с които работя, разберат, че е жив, ще бъдат много разочаровани. — Той остави бутилката и хвана мачетето със здравата си ръка. — Те не са от хората, които понасят лесно разочарованието.

Лиса го огледа отблизо и видя, че е блед и потен.

— Какво искаш от мен? — попита го.

Той пристъпи напред.

— Искам да предам послание на господин Фин.

Тя се опита да се отмести, но се беше подпряла на плота и нямаше накъде да мърда.

— Какво е посланието? — задъхано го попита тя.

— Всичко с времето си. — Той допря мачетето до гърдите й и сряза едно от копчетата на блузата й. — Първо ще трябва да се опознаем по-добре. — Върхът на мачетето леко си проправи път към цепката между гърдите й, над ключицата и се спря под брадичката. Той леко натисна, за да повдигне главата й и за да го погледне тя в очите. — Може дори да станем приятели.