Дэвид Хосп - Невинност

Тя зави по ъгъла на Кеймбридж с Чарлс Стрийт, където новият реновиран урбанизъм граничеше със старата тухлена традиция. Беше натрупало още повече сняг и тя с усилие вървеше, на места нагазваше до коленете. Поне беше тихо и спокойно. Неколцина хора минаха по тухлените тротоари, забързани за вкъщи, прибиращи се от ресторанта или от работа, или пък запътили се за по едно питие в някоя от уютните местни кръчми. Но те се движеха като призраци в нощта, шумът от стъпките и гласовете им се поглъщаха от снега.

Тя вървеше по неравната снежна повърхност, като се хлъзгаше на всяка трета крачка. Но тя беше свикнала. И като повече бостънци си държеше официалните обувки с токчета в чанта, а навън обуваше груби обувки с дебели подметки и грайфери. Въпреки това цялото й внимание беше съсредоточено върху усилието да не се подхлъзне и на два пъти за малко не се блъсна в други минувачи, внезапно появяващи се срещу нея от снежната мъгла.

Когато вниманието не беше насочено към заснежените и неравни тротоари, тя хвърляше погледи към улицата за такси, но и малкото коли, които забеляза, вече бяха заети от някои по-големи от нея късметлии.

Ако знаеше колко силно ще завали, щеше да остане и да чака на стоянката пред болницата. Но вече нямаше какво да стори. Наведе глава още по-ниско, за да премине втората половина от маршрута.

Беше наполовина преминала по Чарлс Стрийт към Бийкън, когато усети опасност. Чувството се засили бързо от нещо, което не можеше да определи, но беше напълно сигурна, че интуицията не я лъже. Огледа се, но не видя никого. Все пак страхът у нея се засили — повечето жени от големите градове биха я разбрали. Беше страхът и уязвимостта, че е сама на пустата улица и ужасът, че ако я нападнат, никой нямаше да чуе виковете й.

Лиса поклати глава рязко, опитвайки се да се отърси от неприятното предчувствие. В края на краищата, в момента се намираше в един от най-безопасните райони в града. Но никоя част на града не беше абсолютно застрахована от опасности. Опита се да се усмихне на себе си, да се окуражи.

„Хайде, Лиса — каза си. — Не се дръж като страхливка. Откога стана такава?“

Собственият й глас, изглежда, я поуспокои. И така да беше, спокойствието скоро щеше да свърши.

Той стоеше пред входа на една от сградите и пушеше. Тя го забеляза едва когато се изравни с него на тротоара, достатъчно близо за него, за да се пресегне и да я докосне. Внезапната му поява я стресна и тя извика. Извъртя се, за да го погледне в лицето, и се подхлъзна в снега, с което изгуби равновесие. В опита си да се задържи и да не падне, се спъна в една неравна тухла на тротоара и падна на колене.

Мъжът се протегна и я хвана за лакътя.

— Разкарай се от мен! — извика тя, изправи се и грабна чантата си, готова да побегне.

— Само искам да помогна — отвърна мъжът. Имаше лек акцент, който тя не можа да определи, а усмивката му сякаш разтопи леда под краката й. — Тече ви кръв от коляното.

Тя погледна надолу и се увери, че непознатият казва истината, но това беше най-малкият й проблем. Погледна отново към него и започна да отстъпва назад.

— Моля ви — каза той. — Имам кола, мога да ви помогна.

Тя се обърна и тръгна нагоре по улицата, по-далеч от него, без да каже дума. Когато погледна през рамо, видя, че той продължава да върви след нея и да вика нещо, макар че думите изобщо не се чуваха в бурята.

Страхът пулсираше в ушите й, докато тя трескаво мислеше. Като бързаше колкото й позволяваха силите, тя зави надясно по Честнът Стрийт и се шмугна в едно малко бистро. Заведението беше празно с изключение на бармана, който броеше парите от касовия апарат.

— Съжалявам, госпожо, затворено е — каза й и намръщено я погледна. Гласът му беше любезен, но твърд.

— Моля ви, един мъж ме преследва.

Той вдигна вежди, видимо заинтригуван.

— Преследвач? — попита.

Тя го огледа хубаво. Беше висок и тежък, но тежък в смисъл на як, с железни мускули. Приличаше повече на онези бармани от колежанските барове. Какво ли го беше довело тук, в това наконтено бистро на Бийкън Хил? Сигурно щеше да се съгласи да размаха юмруци, за да я защити.

— Мисля, че да — отвърна Лиса честно, макар и сега да си даде сметка, че мъжът на улицата всъщност не й беше сторил нищо лошо. Тя бързо прогони всякакво чувство за вина в полза на правото на самозащита и оцеляване. — Да, преследвач.

Барманът потупа бара пред него и я подкани да седне на табуретката.

— Ако влезе тук, ще съжалява — каза. После протегна ръка. — Аз съм Иън.