Дэвид Хосп - Невинност

Когато го вкараха в линейката, Мигел се качи заедно с него и нареди да ги закарат в „Мас Дженерал“. После се наведе до Фин и му каза:

— На мен ще ми е по-лесно да се погрижа да получите необходимите медицински грижи в моята болница.

И през цялото време Мигел не повиши тон. Говореше ясно, спокойно и с авторитет, който идваше някъде отвътре, там, където дипломите не играеха роля.

— Благодаря — каза Фин, когато Мигел стегна стерилната превръзка и я залепи с лейкопласт.

— Няма защо. — Той махна с ръка. — Вие помагате на брат ми и затова попаднахте в опасност. Моето семейство ви е задължено.

— Как разбрахте, че ще отида в Роксбъри?

— Не знаех. Проследих ви. Поисках отпуск от болницата и ви следях през последните няколко дни.

Фин подсвирна.

— Доста лош начин да прекарате отпуската си.

— Не е проблем, господин Фин. Не съм си взимал почивка от три години. Главният хирург щеше да получи инфаркт, когато поисках отпуск. Сигурно си мисли, че умирам.

Адвокатът не знаеше как точно да зададе следващия си въпрос:

— А пистолета?

Мигел вдигна поглед от превръзката.

— Пистолета?

— Пистолета. Този, с който ме спасихте. Не ми приличаше на даден от болницата за служебно ползване.

Лекарят сви рамене.

— Работя в безплатна клиника в доста опасен квартал. И често нося с мен наркотични вещества.

— Наркотични?

— Да, лекарства, господин Фин. Напоследък за тях има голямо търсене на улицата. Мои колеги бяха нападани многократно заради тях. Преди една година си извадих разрешително за носене оръжие, за да мога да се защитя.

— Какво би казал Хипократ за това?

— Едва ли с клетвата е искал да лиши лекарите от самозащита. Освен това имам семейство. Ако с мен се случи нещо, не знам как ще се оправят майка ми и племенницата ми. Те вече преживяха достатъчно.

— В момента не съм в позиция да се оплаквам — каза Фин. — Дори в интерес на истината, съжалявам, че полицията ви взе оръжието.

— Има логика — отвърна примирено Мигел. — Нали стрелях по човек. Трябва да си проведат разследването.

— Не разчитайте на това. Те вече знаят кой съм. Щом разберат, че сте на брат на Винсенте, разследването им ще продължи не повече от пет минути.

— Изненадан съм от песимизма ви.

— Аз съм изненадан, че вие не сте песимист.

Лекарят вдигна ръката му, любувайки се на собствения си труд.

— Ще трябва да я движите по-внимателно през следващите няколко седмици. Наложиха се шейсет шева. Имате дяволски късмет, че мускулите не са увредени. В противен случай щеше да се наложи операция. Все пак на първо време ще ви боли доста, особено след като мине местната упойка. Ще ви предпиша болкоуспокояващи.

Фин стана.

— Благодаря, докторе. Така ще ми спестите някоя и друга доза дрога. — Той намигна на Мигел, после направи крачка към вратата, залитна и се подпря на леглото. Лекарят го хвана под ръка и му помогна да седне.

— Няма да ходите никъде, господин Фин — каза. — Изгубили сте много кръв. Ще ви сложим система с антибиотик, за да предотвратим евентуална инфекция. Ще се наложи да останете още няколко часа. — Той погледна часовника на стената. — Вече и без това е късно, така че ще ви приема официално за през нощта. Така ще е по-лесно.

— Не става. Работя по важно дело, както много добре знаете. Не мога да си позволя да си губя времето.

— Ако припаднете, няма да сте полезен на брат ми. Приятелите ви са отвън, сега ще ги доведа. Но ще трябва да останете тук през нощта.

Фин искаше да се възпротиви, но изведнъж се почувства доста уморен да мисли. Той седна на леглото. Май нямаше да е зле да си почине малко. А на сутринта щеше да започне на свежа глава. Първо трябваше да разбере какво е разследвала Стийл в Роксбъри в онази злополучна нощ.

Погледна към Мигел, който записа нещо в медицинския картон, погледна си часовника и после записа още нещо. Постепенно адвокатът проумя, че ако не беше този млад лекар, той най-вероятно вече щеше да е мъртъв.

Мигел окачи медицинския картон на стената.

— Ще се върна след малко — каза.

Щом лекарят тръгна към вратата, Фин се провикна:

— Хей, докторе.

Той се обърна.

— Благодаря. Много благодаря.

Мигел поклати глава.

— Благодарете на брат ми.

Джими Алварес се беше подпрял на тухлената стена на Църквата на Христа на Хънтинггън Авеню. „Майката Църква“, както беше известна в Бостън, представляваше огромна сграда с купол, построена върху няколко акра, пред която се простираше също толкова внушително изкуствено езеро. Църквата беше построена през 1894 година в чест на философията на Мери Бейкър Еди, в която философия акцентът падаше върху връзката между ума, духа и тялото. Централно място в постулатите на религията заемаха вярата и способността на хората да се лекуват сами чрез набожност и молитви. Джими опипа рамото си и се усъмни, че само с набожност и вяра ще може да се изцели от огнестрелната рана.