Дэвид Хосп - Невинност

— Аз плащам на теб, не ти на мен. Мога да се грижа и сам за себе си. — Маркучът на системата се оплете около врата му и той се зае да го освободи.

— Ти си арогантен идиот — каза Козловски и се изчерви. — Не можеш да се оправиш дори с физиологичния разтвор, а искаш да се биеш сам с тези психопати?

— Майната ти!

— Не, майната ти на теб!

— Не, майната ви и на двамата — намеси се Лиса. — За Бога, какво има в тоя тестостерон, че превръща мъжете в деца от детската градина? — Тя ги погледна и ги имитира: — Майната ти. Не, майната ти на теб. Ти си задник. Не, ти си. Докога ще продължавате да се вдетинявате? — Тя се обърна към Козловски: — Не можеш да караш насила хората да ти се подчиняват дори и да си прав. — После погледна Фин: — А ти наистина си идиот, ако не осъзнаваш, че заради това дело си подложен на голяма опасност. За Бога, огледай се, Фин. Ти лежиш в болница, не в хотел „Четири сезона“. Съдейки по това, което каза братът на Салазар, имаш късмет, че не си загуби ръката. Не, дори още повече. Ако той не те беше проследил, сега нямаше да ти е проблем ръката, защото щеше да си мъртъв. Късметлия си, че още имаш глава на раменете, забрави за ръката. Ако не се вслушаш в съвета на Коз, значи си по-тъп, отколкото изглеждаш.

Козловски едва се удържа да не се засмее. Лиса беше невероятна. Беше умна и откровена и в нея нямаше никакъв фалш. Тя беше съвсем различна от другите хора. Той погледна към Фин и видя, че кратката й реч имаше ефект върху него. Приятелят му гледаше ръката си с чувство на вина и примирение.

— Съжалявам — промърмори.

— И аз също — отвърна Козловски.

Младата жена погледна първо единия, после другия.

— Добре — каза. За секунда погледът й остана все така напрегнат, сякаш ги предизвикваше да възобновят спора си. После въздъхна и се отпусна. — Работата ми тук свърши. — Тя стана. — Отивам си вкъщи да поспя малко. — Погледна към Козловски. — Разбирам, че ще останеш тук да го наглеждаш.

— Да, няма да е лошо.

— Хубаво — съгласи се Фин, избягвайки погледа на Козловски.

— Хубаво! — повтори с обвинителен и остър тон Лиса.

— Добре де, благодаря ти — каза Фин.

— Много добре — похвали го тя. — Толкова трудно ли беше? На вас двамата задници ви липсваше меката женска хватка. — Наведе се и целуна Фин по челото. — Ще се видим утре сутринта в кантората.

— Благодаря.

— Трябва да ти кажа две думи — обърна се тя към Козловски, докато минаваше покрай него на път за вратата. Той я последва навън.

— Какво има? — попита.

Тя се извъртя и с едно плавно движение сложи ръце на врата му, придърпа главата му и го целуна. Беше страстна и пламенна целувка. Прокара пръстите през косата му, плъзна език в устата му, тялото й се прилепи до неговото. Той си даде сметка, че хората ги гледат, но след миг останалият свят сякаш изчезна и мисълта за публичното им целуване го възбуди. Естествено, тя веднага забеляза това.

Лиса се засмя и се отдръпна.

— Леле! — възкликна. — Каква реакция само. Поласкана съм. — Отново го целуна нежно по устните. — Сега трябва да се концентрираш върху други неща. — Тя кимна към стаята на фин. — Трябва да го наглеждаш.

— По-скоро бих предпочел да наглеждам теб — призна той. Флиртуването беше нещо ново за него и той още се държеше тромаво, но му харесваше.

Тя му се усмихна.

— Когато всичко свърши, ще ти направя хубаво представление. Сега трябва да си съсредоточен.

Той погледна часовника си. Беше един през нощта.

— Иди да поспиш. Аз ще се постарая да не му се случи нещо лошо.

— Добре. Само бъдете внимателни и двамата. Не искам да пострадаш.

— Няма как да се случи. Куршумите отскачат от мен.

— Да, добре. Само да не вземеш да си повярваш на тази глупост.

— Добър съвет.

Тя го целуна още веднъж, после се обърна и тръгна по коридора към асансьора. Той я съпроводи с поглед, наслаждавайки се на лекото поклащане на бедрата й, докато тя уверено крачеше.

Усмихна се на себе си, когато вратите на асансьора се затвориха. Беше се случило в действителност, даде си сметка. Трябваше му близо половин век, но за първи път през живота си беше истински влюбен. Козловски избърса устата си и усети отново вкуса й.

Чакането си беше заслужавало.

Лиса беше оставила колата си при кантората и щеше да постъпи разумно, ако си беше взела такси от болницата до вкъщи. Снеговалежът се беше усилил и макар за този град да не беше голяма буря, снежинките падаха толкова нагъсто във въздуха, че тя не виждаше почти нищо. Дори на местата, почиствани от общинските работници, се беше натрупала снежна покривка, дебела десетина сантиметра. Най-добрият начин да се върне в Бек Бей щеше да е с такси. Но когато излезе от болницата, видя няколко души пред стоянката на такситата. В снежна нощ като тази това означаваше, че ще трябва да чака поне час. Погледна към небето и прецени, че снеговалежът ще спре скоро, а и така или иначе, апартаментът й се намираше на по-малко от километър. Дори в този сняг нямаше да й отнеме повече от петнайсет минути пеш, а и беше по-вероятно да хване такси по Чарлс Стрийт, в подножието на Бийкън Хил. Затова уви плътно шала около врата си и тръгна пеш. Обичаше да върви из града, отчасти защото думата „град“ й се струваше прекалено амбициозна за Бостън. Беше израснала в Манхатън, Ню Йорк и заради това за нея Бостън беше по-скоро малко градче. Неведнъж беше изминавала от единия до другия край на Бостън само за един ден, а беше сигурна, че дори цяла вечност да живееше в Ню Йорк, пак щеше да има непознати за нея райони. Точно затова Бостън я привличаше — заради чувството за близост и интимност.