Дэвид Хосп - Невинност

— Лиса — представи се тя, здрависа се и седна, като се обърна настрани към бара, за да може да поглежда към вратата.

— Да ви дам ли нещо за пиене, докато чакате да отмине? — предложи той. Очите му също бяха приковани към вратата.

— Но нали вие затворихте.

— Заведението черпи. — Усмихна й се топло. — Като ви гледам, сигурно сте почитателка на виното.

— Уиски.

Той остана впечатлен.

— Добре тогава. Ще налея на двама ни по една чаша от хубавото и ако никой не се появи, когато си изпием пиенето, ще ви повикам такси. Как ви се струва предложението ми?

Тя му се усмихна също.

— Става.

Когато Козловски се върна в стаята, Фин почувства примирието някак неловко, както често става с приятели след спор. Двамата бързо щяха да го преодолеят и той го знаеше. Номерът беше да се върнат към нормалното положение по-бързо, независимо колко напрегнато беше в момента.

— Как е ръката ти? — попита Козловски. Той също се опитваше да оправи отношенията им. Така щеше да е по-лесно.

— Ужасно боли — отвърна Фин. — И то с половин банка болкоуспокояващо в системата ми.

— Ако трябва да избирам, бих предпочел куршума пред хладното оръжие. Повечето хора не си дават сметка, че ножовете са по-смъртоносни от огнестрелните оръжия — отбеляза детективът.

— Няма как да знам — каза Фин. — Не са ме прострелвали досега. Ще трябва да почакам, докато ми окажат и тази чест.

— И все пак какво правеше там? Какво отиде да проучиш?

— Исках да видя къде е била нападната Стийл. Трябваше да отида. Нещо ме смущаваше в полицейските доклади и показанията и не можех да разбера какво е. Трябваше да се уверя лично.

— И разбра ли какво е?

— Мисля, че да.

— И?

— Смятам, че в онази нощ е била на служба. Спомням си как изглеждаше този квартал преди петнайсет години. Няма начин да не е била на работа и да се е разхождала там. Със сигурност е работила по даден случай.

Козловски се замисли върху думите му.

Фин го притисна:

— Живеела е в Южен Бостън и не мога да си обясня какво я е довело до Роксбъри. Остава възможността, че е била там по служба. Но в протоколите няма нито дума по какво точно е работила тогава. Нито прокурорът, нито защитата са си направили труда да я попитат. Това ми се струва много странно.

— Има ли значение?

Той се изуми от равнодушието на Козловски.

— Има ли значение ли? Разбира се, че има. Може да е нещото, което има най-голямо значение. Ако разберем върху какво е работила тогава, може би ще разберем кой друг има мотив, за да се опита да я убие. Не виждаш ли? Може да е ключът към разкриването на целия случай.

Детективът продължи да не проявява интерес.

— Може би — каза. — Но може и да не е. Повече ми звучи само като предположение.

— Разбира се, че е предположение. Всяко разследване започва с предположение. Смесваш няколко предчувствия с щипка късмет и понякога успяваш да разплетеш случая. Какво ти става по дяволите?

Козловски сви рамене.

— Е, май за момента нямаме по-добра следа.

— Дяволски си прав. Е, и?

— Е, и какво?

— Според теб върху какво е работила тя тогава? Какво според теб я е завело в Роксбъри в онази нощ?

— Че откъде да знам?

— Ами все пак сте били приятели. Двамата сте работили в един участък. Мислех си, че може да ти е казала.

Козловски поклати глава.

— Знам, че беше включена в оперативната група за борба с нелегалната имиграция съвместно с имиграционните служби. Друго не знам.

— Нищо друго?

— Нищо друго.

Фин се замисли.

— Добре. Тогава ще трябва да отидем направо при извора. Ще трябва да говорим пак със Стийл.

Козловски се изсмя.

— Ако пак се доближиш до нея, тя ще те гръмне. Не се шегувам.

— Тогава ще имам честта да бъда ранен и от куршум. Освен това, ако куршумът боли по-малко от мачете, значи няма страшно.

— Тя няма да иска да говори с нас.

— Ще се наложи — отвърна адвокатът. — Не ми пука колко пъти ще стреля по мен. Ще разбера какво е правила в онази нощ на улицата.

Таксито спря пред блока, където живееше Лиса. Тя плати на шофьора три долара и бакшиш от седем долара и го помоли да изчака, докато влезе в сградата, и тогава да потегли. Той кимна уморено и изпълни обещанието си. Едва когато тя затвори отвътре входната врата, таксито потегли.

Беше останала в ресторанта на Честнът Стрийт малко повече от половин час, поглеждайки тревожно към вратата през цялото време. На два пъти й се стори, че мярна мъжа, който я беше нападнал. Е… не нападнал, но уплашил. Тя изпи две чаши уиски с Йън, нейния барман-защитник. С течение на времето той сякаш изгуби интерес към нейния преследвач и прояви повече интерес към самата нея. Дори й предложи сам да я закара вкъщи — предложение, което тя се изкуши да приеме, но размисли и любезно го помоли да й извика такси. Той видимо остана разочарован и тя напусна заведението, като му остави двайсет долара за двете питиета. Когато си тръгна от бара, вече беше почти убедена, че мъжът на улицата наистина се е опитвал само да й помогне и не е имал намерение да я нарани. Беше й предложил да й помогне да се изправи и да я закара вкъщи. Така или иначе, тя беше доволна и спокойна, че се прибира у дома.