Дэвид Хосп - Невинност

Отиде до асансьора и натисна бутона. По бученето разбра, че старият асансьор е няколко етажа по-нагоре и се движи. Сградата беше стара и асансьорът се движеше със скоростта на костенурка. Щяха да минат няколко минути, докато кабината слезеше на партера. Нейният апартамент заемаше целия шести етаж и изкачването по стълбите представляваше значително физическо усилие, но тя беше в добра форма и си каза, че малко упражнение няма да й навреди.

Докато се изкачваше по стълбите, си помисли за случилото се с Фин. Още от самото начало Лиса не вярваше в невинността на Салазар. Фин беше луд, за да се захване с този случай. Но нападението срещу шефа й я потресе още повече. За първи път тя допускаше, че Салазар в действителност лежи в затвора за престъпление, което не е извършил. Опита се да си представи какво е да седиш в клетка два и половина на три метра, докато семейството и приятелите ти са далеч от теб. На практика беше равносилно на смърт, задушавайки се в тесния стоманен ковчег, гледайки към света, който е забравил, че съществуваш. Умът й не можеше да го проумее.

Лиса зави по стълбищната площадка на петия етаж и вратата на един от апартаментите под нейния се открехна, а оттам надникна съседката. Тя гледаше с погнуса и отвращение на Лиса още от деня, в който се беше нанесла.

— Добър вечер, госпожо Сноудън — поздрави Лиса, без да прикрива раздразнението си.

Вратата се отвори още малко и веригата се опъна.

— По-скоро е утро по моя часовник — отвърна жената. Прошарената й коса беше прибрана в някаква сложна шапчица за спане, предназначена да поддържа прическата й за през нощта.

Лиса погледна часовника си.

— О небеса, права сте, госпожо Сноудън. Минава полунощ. Вече чувствам как се превръщам в тиква. Ако видите кристална обувка на стълбите, моля да ми я върнете. — Тя подмина вратата на съседката и оттам към последните стълби до дома си. Нямаше настроение да се занимава с клюкарката.

Госпожа Сноудън обаче продължи да се заяжда:

— Тази нощ пак ли ще сте с компания?

Лиса се обърна и изгледа гневно възрастната жена.

— Това определено не е ваша шибана работа, госпожо Сноудън, нали така?

Госпожа Сноудън беше възмутена, но запази самообладание.

— Със сигурност е, госпожичке. Всеки път, когато водите някой от вашите познати мъже в сградата, за да правите… каквото там правите… вие излагате съседите на риск. Кой ги знае тези мъже какви са? Вие със сигурност не знаете.

— Искате да знаете какво правя с тях в дома ми ли, госпожо Сноудън? Чукам ги. Всичките. Всеки мъж в Бостън.

Госпожа Сноудън ахна от възмущение и изненада.

— Точно така. Понякога са десет или двайсет, друг път са толкова много, че едва успявам да се справя с всички. Трябва да опитате и вие някой път. Може да ви отпусне онова нещо на главата, дето наричате коса.

Госпожица Сноудън поклати глава.

— Блудница!

— Лека нощ и на вас, госпожо Сноудън. Ще се опитам да поспя, така че ще съм ви благодарна, ако не пускате вибратора си.

Лиса чу как вратата се затръшна и тръгна нагоре към апартамента си.

Козловски виждаше, че Фин се унася. Адвокатът се бореше доблестно със съня, сякаш перспективата да заспи и да потъне в сънищата си го плашеше до смърт.

— Сериозно ти говоря — промърмори Фин. — Следващия път ще ти кажа къде отивам.

Думите бяха произнесени без никаква връзка. Не си бяха казали нито дума от двайсет минути. Козловски предположи, че обезболяващите са подействали. Само кимна в отговор.

— Напомни ми утре сутринта — продължи Фин — да отидем да говорим със Стийл отново. Там има нещо. Трябва само да разберем какво е то.

Детективът нищо не каза.

— Ще спечелим това дело. — Клепачите на адвоката се затвориха. — Кълна се, ще измъкнем този човек — вече едва разбираемо добави.

Козловски стана и излезе от стаята. Отиде до кафенето, за да си вземе кафе, а умът му препускаше трескаво в това време. Даваше си сметка, че е време да разкрие всичко, и тази мисъл му се струваше като голямото просветление. Замисли се за Лиса и се запита как ли би реагирала тя. Опасността да я изгуби или дори да изгуби и малко от нейното уважение, беше съвсем реална. И парализираща. Но той не виждаше друг път пред себе си.

Когато тръгна обратно към стаята на Фин и зави към коридора, едва не се сблъска с млад санитар, който излизаше от стаята.

— Извинете, сеньор — каза санитарят.

Козловски го погледна. Беше на не повече от двайсет и три години, имаше черна коса и смугла кожа. Беше изнервен и притеснен и детективът беше сигурен, че досега не го е виждал да дежури в болничното отделение.