Дэвид Хосп - Невинност

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Аз съм адвокат на господин Салазар и мога да ви уверя, че така или иначе ще трябва да проведем този разговор.

Форние омекна:

— Беше много отдавна. Какво, по дяволите, искате да знаете?

Фин го изгледа ядосано.

— Нали казахте, че не си спомняте случая. А сега се сетихте, че било много отдавна.

— Майната ти. Той простреля ченге. Имам поне двайсет случая седмично, но си спомням за онези, при които престъпниците стрелят по ченгета.

— Значи ще ни разкажете за отпечатъците? — В тона на адвоката прозвуча заплаха, макар и да не беше подкрепена с нищо.

Форние изгледа изпитателно Фин, накрая каза:

— Глейте си работата. Нямате нищо. Познавам по очите ви. Просто си свърших работата.

— Това, което имам — уточни адвокатът, — са резултати от ДНК анализ, които показват, че Салазар не го е направил. Той е невинен. Ако се съгласите да говорите с нас, може и да ви се размине краят на кариерата ви.

— Глупости. Ако имахте ДНК анализи в подкрепа на вашата теза, нямаше да си губите времето лук. Освен това, дори и да имахте анализите, мислите ли, че щяхте да ме сплашите? Проверете отпечатъците сами. Те съвпадат, така че се разкарайте от тук. А и ченгето, което той простреля, го разпозна, нали така?

— Да не би да твърдите, че сте разбрали за разпознаването, преди да сте сравнили отпечатъците? — притисна го Фин.

— Казвам само, че разговорът ми с вас приключи. — Мъжът стана и понечи да заобиколи бюрото и да излезе навън. Козловски бързо застана пред него и му препречи пътя. Разликата в размерите на двата беше комично голяма, но Форние не отстъпи.

— По-полека, здравеняко — каза. — Намираш се в полицейски участък, а думата „в оставка“ е изписана с големи букви в твоето удостоверение. Ако искаш да си имаш големи неприятности, можеш да продължиш да стоиш тук.

Козловски се наведе към него и го погледна в очите. После затвори очи и подуши с носа си.

— Намирисва ми на страх — каза и отново отвори очи.

Форние го бутна в гърдите. Козловски обаче не помръдна и той отстъпи назад към бюрото си.

— Копеле такова — каза дребосъкът. — Ако имаш някакви проблеми, оплачи се на горния етаж. Казах вече, разговорът приключи. А сега се отдръпни и ме пусни да мина или се кълна, че ще се обадя на дежурния сержант и той ще повика за секунди специалния отряд.

Козловски отстъпи и Форние се промуши между него и стената.

— Това не е краят — каза Фин. — Очаквайте призовка и доста повече въпроси.

— Майната ви. — Форние мина покрай него и тръгна към изхода. — Нямате нищо и го знаете. Вашето момче е там, където му е мястото и там ще си остане.

Фин и Козловски вървяха към паркинга. Небето беше станало сиво, докато те се намираха в мазето без прозорци. А настроението им беше в унисон с буреносните облаци.

— Хубав блъф — каза Козловски. Следващия път, когато решиш да поиграеш покер, ме извикай. Спечелените пари ще ми дойдат добре.

— Ти си специалист по блъфиране. „Намирисва ми на страх!“ Как само го измисли.

— Той ме разбра.

— Какво, да не си полицейско куче?

Детективът се спря.

— Ти не го ли подуши?

— Кое? Страха ли?

— Не, смелостта му. Право от бутилката.

— Алкохол? Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Затова се наведох толкова близо до него. Миризмата извираше направо от порите му, от дъха му. Отдавна е в това състояние по мое мнение. И съм готов да се обзаложа, че в кутията в краката му колата беше смесена с алкохол. Викат му „ирландска сода“.

— Това е доста обидно — отвърна Фин, защитавайки предците си. — Форние е френска фамилия. Защо вечно трябва да нападаш моя народ?

— Добре де, както и да го наречеш, той вече се беше отрязал до козирката.

Докато двамата продължаваха да вървят към колата, чуха някой да вика:

— Козловски! Коз! Почакай!

Беше мъж на петдесетина години, очевидно във форма, който тичаше от участъка към тях.

— Изглежда ми познат — каза Фин.

— Беше ми шеф навремето — отвърна приятелят му. — Капитан Уайдъл. Навярно си имал работа с него по време на разследването на убийството на Натали Колдуел. Когато си мислехме, че си най-вероятният заподозрян.

— Страхотно. Денят става все по-хубав.

Уайдъл ги настигна бързо и въпреки че беше спринтирал, дори не се задъхваше.

— Козловски, трябва да говорим — каза той.

— Как вървят нещата, капитане? — попита го Козловски. — Отдавна не сме се виждали. Помниш ли Скот Фин?

Мъжът изгледа адвоката. Трябваше му малко време да се сети, което веднага пролича по физиономията му.