Дэвид Хосп - Невинност

Докато си мислеше за нея, си каза, че няма някакви ярки спомени за първия им месец, откакто започнаха да се срещат. Те бяха потънали в новите за тях страсти и всичко, което си спомняше, беше смесица от вълнение и радост. След този първи месец тя се премести да живее при него и връзката им продължи щастливо, но в някаква забързана рутина, Фин беше зает да организира частната си кантора и практика, а тя оглави Отдела за вътрешна сигурност на щата Масачузетс. Започнаха да се виждат все по-рядко. Но той продължаваше да чувства тази връзка. Затова, когато тя му каза, че е приела нова длъжност във федералното правителство, сякаш го удари с оловна тръба в корема.

„Как мога да откажа — заяви тя тогава. — Това е шансът на живота ми.“

„Мислех, че нашата връзка е шансът на живота ти“ — беше неговият отговор.

„И аз така мислех“ — рече тя.

В деня, в който тя замина, той дори не я изпрати до летището. Таксито пристигна и тя го целуна. После си тръгна, без никой от двама им да каже и дума. Сигурно затова още си мислеше, че всъщност имат шанс. Тя не го беше зарязала. Не беше способна на такова нещо. Замина си и това беше достатъчно да му вдъхне надежда. А и не знаеше, че ще му е толкова тежко без нея. Той имаше нужда от нея и беше сигурен, че и тя има нужда от него, макар и да не искаше да го признае пред себе си.

Той вдигна телефона и отново набра номера.

— Министерство на вътрешната сигурност, кабинетът на заместник-министър Флахърти. С какво мога да ви помогна? — Гласът беше приятен и бодър, въпреки че беше девет и половина вечерта.

— Ако обичате, свържете ме с Линда Флахърти, моля — поиска Фин. Той знаеше, че е един от малцината, които имат прекия й служебен телефон — номера, на който всяко обаждане се възприемаше особено сериозно.

— За кого да съобщя?

Стори му се, че долови южняшки акцент в речта на секретарката, който беше почти заличен благодарение на нейното старание.

— Скот Фин — отговори.

Последва дълга пауза и той се запита доколко Линда споделя за личния си живот със секретарките си.

— Един момент, моля.

Фин зачака да го свържат, слушайки електронната мелодия, версия на „Стълба към Рая“. Ако наистина съществуваше Господ, той вероятно имаше голям зъб на „Лед Цепелин“. Точно когато компютърната мелодия набра инерция, секретарката отново се обади:

— Ще се обади след минута.

— Благодаря — отвърна Фин, но жената вече беше натиснала бутона. И отново той трябваше да слуша пародията на музика. Кавърверсията на „Лед Цепелин“ свърши и премина в не по-малко изопачено „Добре дошли в джунглата“. В този аранжимент нямаше перкусии, а писъците на Аксел Роуз бяха заменени от две цигулки. Слава Богу, мъчението приключи бързо.

— Значи реши да се обадиш — каза Линда Флахърти, когато вдигна. — Само две седмици. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана.

Фин се надяваше гласът й да му подейства успокояващо, но в действителност чу само гняв и сарказъм. Той си го заслужаваше, но разумно ли беше тогава да й звъни?

— Да, трябваше да ти се обадя по-рано — призна. — Извинявай, просто аз… не можах.

— Какво искаш от мен? — Тя беше по-ядосана, отколкото предполагаше.

— Нищо, само да поговорим.

— Ами говори.

Не знаеше какво да й каже.

— Как върви при теб?

— Страхотно — отвърна тя.

— Как е работата? Както очакваше ли е?

— Да бе, сигурно. Популярността на страната ни по света е на най-ниската си точка, шефът ми е по средата на втори мандат, който преминава доста зле, не успя да прокара закон пред Конгреса, а радикалните ислямисти искат да си запазят място в Рая, като взривяват американци. За капак тази сутрин човекът, който е втори по ранг в ръководството на вътрешното разузнаване, беше хванат от местните ченгета да склонява към секс по интернет четиринайсетгодишно момиче. С изключение на всичко това работата ми е като песен.

— Винаги можеш да се върнеш в Бостън — отвърна Фин и веднага съжали за думите си.

— Ти не се предаваш, нали?

— Съжалявам, не биваше да го казвам.

— Тук се занимавам с нещо важно, колкото и трудна да е работата. Ако не беше важно, нямаше да е толкова трудно.

— Да, знам.

— Знаеш ли?

Фин не каза нищо и настъпи напрегнато мълчание.

— Какъв ти е случаят? — накрая го попита тя.

— Кой случай?

— Не ме баламосвай, Фин. Познавам те много добре. Нещо те измъчва и то не е обърканата ни връзка.

— Поне го наричаш „връзка“. Все пак е нещо.

Тя въздъхна.

— Какво ти е делото?