Дэвид Хосп - Невинност

— На твоя страна съм. Но искам да знаеш също така, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Фин отвори вратата и в купето нахлу студен въздух.

— Повярвай ми — рече. — Никой не го знае по-добре от мен.

Лиса Кранц стоеше на вратата на малка спретната къщичка в Западен Роксбъри, в която живееше Хуанита Собол — с моминска фамилия Санчес. По всички признаци това беше солиден квартал на средната класа, чиито обитатели караха миниванове и правеха барбекю на двора през лятото. Тя натисна звънеца и докато чакаше, си погледна часовника. Трябваше първо да се обади по телефона, за да е сигурна, че госпожа Собол си е вкъщи. Щеше много да се ядоса, ако се беше разкарвала напразно. Но беше сигурна, че жената си е у дома — според бележките на Добсън тя беше домакиня, която се грижеше за къщата и децата, а и миниванът „Додж“ беше издайнически паркиран на автомобилната алея пред къщата. Според записките на Добсън също така преди петнайсет години, когато Собол още е била с фамилия Санчес, е била нелегална имигрантка и е живеела на няколко пресечки от апартамента на Винсенте Салазар и семейството му. По времето, когато простреляли Мади Стийл, тя раждала и според казаното от нея пред Добсън Салазар й помагал с израждането на бебето. По време на процеса срещу Салазар тя не искала да се яви пред съда от страх да не я депортират, но сега, след като беше омъжена за американски гражданин, се беше съгласила да разкаже историята си.

Така беше написал Добсън в записките си, но задачата на Лиса беше да накара жената да подпише писмени показания. Погледна отново часовника си и звънна втори път. Накрая вратата се отключи и леко се отвори. Лиса видя в процепа жена на около четирийсет, с права черна коса и уплашен поглед.

— Да? — попита жената със силен акцент.

— Здравейте, казвам се Лиса Кранц и търся Хуанита Собол.

Любезният й тон не прогони притеснението на жената.

— Аз съм Хуанита.

— Страхотно. Аз работя с адвоката, който представлява Винсенте Салазар, и искам, ако може да преговорим вашите показания, да ги напишете на хартия и да ги подпишете. Мога ли да вляза?

— Имате грешка — пророни Хуанита.

— Грешка?

— Да. Съжалявам, не мога да ви помогна.

Лиса се слиса от чутото.

— Не разбирам. Как може да има грешка?

— Така. Аз сгреших.

— За кое?

— Не съм сигурна дали бях с господин Салазар. Не мога да ви помогна.

Лиса извади копие от писмените показания, които беше написала по записките на Добсън.

— Но вие сте разговаряла с Марк Добсън. Не му ли казахте, че Винсенте Салазар е бил с вас по времето, когато са простреляли полицайката? — Тя помаха с листа хартия пред лицето на жената.

— Съжалявам — отвърна Хуанита и понечи да затвори вратата, но Лиса сложи крака си.

— Вече не могат да ви депортират. Сега сте американска гражданка.

Другата жена поклати глава:

— Не съм сигурна дали беше същата вечер.

Лиса скръсти ръце на гърдите.

— Кога е рожденият ден на сина ви?

— Моля?

— Сигурна съм, че знаете кога е роден синът ви, нали така? А Винсенте Салазар е бил с вас, за да изроди сина ви. Необходимо ни е само датите да съвпадат.

— Моля ви, вървете си — уплашено рече жената.

— Не.

— Ще извикам полиция.

— Защо не искате да говорите с мен?

— Имам семейство. Имам съпруг и деца.

Лиса отстъпи назад и погледна внимателно жената.

— Някой да не ви е заплашвал? Някой ви каза да промените показанията си?

— Имам семейство — повтори Хуанита.

— Знам. В това число и син, който Винсенте Салазар е изродил.

Тя поклати глава.

— Съжалявам. Ако не си тръгнете, ще повикам полиция.

Жената затвори вратата и Лиса остана сама на стъпалата пред вратата на малката къща.

— По дяволите! — изруга и блъсна по вратата. — Винсенте Салазар също има семейство!

Тя изчака още една минута, за да види дали думите й ще трогнат Хуанита Собол и ще я накарат да размисли, но вратата си остана затворена. Накрая взе чантата си и се върна при колата.

Б-2 представляваше стара бетонна конструкция от петдесетте години, с постмодернистична студена архитектура от онзи период. Колкото и да бяха студени декемврийските ветрове в Бостън, Фин усети истинския студ едва когато застана пред полицейското управление.

— Очарователно — отбеляза.

— Да — отвърна Козловски. — Вътре е по-лошо.

След като влязоха, детективът се насочи към приемната. Мъжът зад бюрото беше шишко на петдесетина години, с огромни челюсти и двойна брадичка.