Дэвид Хосп - Невинност

Стигнаха до външната врата.

— Брат ви изглежда е много горд с вас — отбеляза Фин.

— Иска ми се да можеше да го види. Да можеше да е част от тази клиника. — Мигел протегна ръка за довиждане. — Моля ви, ако имате нужда от друго, обадете ми се. — Бих направил всичко, за да помогна на брат си.

Сряда

19 декември 2007 година

Джоуи Галоуей прокарваше полицейската си палка по решетките на всяка от килиите, докато обхождаше повереното му крило на затвора.

— Сутрешна проверка, отрепки! — извика, докато вървеше. — Всички да застанат мирно!

Обожаваше тракането на палката по желязото, което отекваше с усещане за власт и контрол. Единственото, което му доставяше повече наслада, беше тъпият звук, който палката издаваше, когато размазваше кокалчетата на пръстите на някой затворник, достатъчно глупав, че да се хване за решетките, докато той обхожда крилото. Повечето от тях бяха достатъчно разумни, за да опазят пръстите си, но от време на време се появяваше някой нов — шаран — незапознат с неговия навик. В такива случай той се постараваше новобранецът да бъде принуден цяла седмица да се храни само с една ръка.

Галоуей ненавиждаше затворниците. Някои от другите пазачи бяха склонни да се сприятеляват с тях, нещо подобно на Стокхолмския синдром, който понякога се развива между похитители и техните заложници. Галоуей се отнасяше към заблудените си колеги като „педерския патрул“. Той никога не би паднал сам в капана. Възползваше се от всяка възможност, която случаят му предоставяше, да поизмъчва онези, които му бяха поверени за пазене. Само така всеки щеше да си знае мястото и разделението щеше да е ясно.

Той стигна до края на коридора.

— Трети блок, отвори! — провикна се.

Електрическата брава избръмча и стоманените врати се отвориха с изскърцване.

— Всички се стройте на линията, задници!

Облечените в оранжеви дрехи мъже излязоха от дупките си, като поставиха пръстите на краката си върху очертаната успоредно на коридора линия.

— Добре, педали! Време е за кльопачка! Знаете реда. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Ако не ме ядосвате, може да ви оставя да преживеете и този нещастен за вас ден!

Той се обърна и мина през голямата метална врата в дъното на коридора, заслушан в стъпките на затворниците, които тръгнаха в колона зад него. Вътрешно се усмихна. Още един ден и още един шанс да стъжни живота на някого.

Хенри Уомак беше прекарал зад решетките по-голямата част от живота си и без съмнение беше обречен да остане там до края на дните си. Беше израснал в Дорчестър, син на сърдит безработен докер. „Шибаните негра ми откраднаха работата — казваше баща му между сутрешните бири. — Шибаните негра ми откраднаха живота.“

Когато в края на седемдесетте години и в неговия квартал започнаха да откарват децата на училище по расов признак, Хенри беше на седем. Беше малолетен и когато за първи път нападна чернокож връстник с бейзболна бухалка, му се размина присъдата. След като две години по-късно отново преби човек, го пратиха за шест месеца в изправително училище. И то само защото беше разбил зъбите на жертвата си в тухлена стена. Пострадалото момче лежа три седмици в болница. Когато Хенри стана на осемнайсет, за него убийството беше се превърнало по-скоро в професионално призвание, а не в престъпление, но именно заради ужасните подробности около това убийство той имаше гарантиран пожизнен престой в „Билерика“.

Беше набелязал жертвата си, докато се разхождаше из доковете на Южен Бостън, в момент, в който бурята вече набираше сила в объркания му мозък. Жертвата беше чернокож с избеляло и изтъркано яке на докер. Тъкмо си тръгваше от работа и вървеше към колата си, за да се прибере вкъщи при семейството си. Колата си я биваше — пикап „Форд“. Не нов, но не и много стар.

Колкото и малко здрав разум да имаше в този миг Хенри, той го напусна през онази вечер. Шибани негра като този карат нови коли, докато баща му седи вкъщи, налива се с бира и кашля? Хенри не можеше да се примири с това.

Мъжът изобщо не видя как Хенри се приближи до него. Не че би могъл да се защити и ако го беше видял. Той беше побеснял и можеше да бъде спрян само с куршум в главата.

Първия път замахна с тръбата и удари с всичка сила мъжа в корема. Следващите три удара бяха по главата на жертвата. В това имаше някаква несъзнателна милост. Съдебният лекар после каза, че убитият най-вероятно е бил в безсъзнание, когато Хенри е взел от него ръчната кука, каквито ползват повечето докери, и го е ударил с куката в лицето. Куката уцелила жертвата под брадичката и влязла навътре до под езика.