Дэвид Хосп - Невинност

— Разбира се, Падре. Ще се заема.

— Лично — наблегна Карлос.

Сърцето на Джими се сви. Поредното изпитание на неговата лоялност. Знаеше го, но нямаше как да го избегне.

— Лично — повтори Джими. Надяваше се никой да не е доловил треперенето на гласа му.

Карлос се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Радвам се, че си с нас — каза. — Иначе ми е интересно как би възприел моята възраст. — Погледна младежа с присвити очи, сякаш искаше да проникне в съзнанието му и да прочете мислите му. Джими запази спокойно изражение, без да мигне, погледна право в черните зеници на Карлос.

След миг Карлос се ухили и се изсмя.

— Наистина — добави той и се обърна към останалите в стаята: — Отсега нататък, когато съм до него, ще трябва да се старая мъдростта ми да се умножава по-бързо от годините. Не бих искал някой ден и мен да ме сметнат за слабост.

Джими се усмихна, докато зловещият смях изпълни помещението. Той много добре знаеше обаче, че в някои случаи е по-добре да запази мислите за себе си.

В стаята за прегледи на пациенти не беше по-чисто, отколкото в чакалнята. Дори беше по-депресиращо. Нямаше прозорци, а кушетката за прегледи беше поне на петдесетина години. В ъгъла имаше стол, а в центъра — полуръждясала лекарска въртяща се табуретка. Нито Фин, нито Козловски пожелаха да седнат. Като че по-разумно беше да избягват контакт с каквото и да е в стаята. През тънките стени чуваха дълбока детска кашлица. Козловски го болеше главата. Срещата с Мади беше минала не по-зле от това, което беше очаквал, от което обаче не му беше станало по-леко. Беше предупредил Фин, но това беше слаба утеха. Виждаше, че приятелят му иска да говори с него, но Козловски избягваше по всякакъв начин да показва, че му се говори. В известна степен така си и беше. Той не беше много по разговорите.

Двамата чакаха мълчаливо в стаята в продължение на десет минути, докато не се отвори вратата и вътре влезе млад мъж в бяла престилка. Нямаше никакво съмнение, че е братът на Винсенте Салазар. Беше малко по-висок и по-слаб, но имаше същата увереност в поведението и същия характерен нос и тъмен цвят на кожата. Той ги огледа за секунда, след което протегна ръка към Фин за поздрав.

— Господин Фин, предполагам — каза.

— Да — отвърна той и се здрависа с него. — Доктор Салазар.

— Брат ми ми говори за вас. Благодаря, че му помагате.

— Рано е да ми благодарите. Още нямаме резултат.

— Но ни дадохте надежда. Дадохте на него надежда. Това е повече, отколкото предполагате. — Погледна към детектива и отново протегна ръка. — А вие трябва да сте недоверчивият господин Козловски. Брат ми ви описа доста добре.

Козловски си спомни как се държа по време на срещата с Винсенте Салазар и се запита дали трябва да се чувства виновен за това.

— Може би брат ви си е съставил погрешно впечатление за мен — отговори. — Аз по природа съм мнителен към затворниците — беше неговият плах опит за извинение.

— Не е необходимо да се оправдавате, детектив, разбирам ви. Брат ми каза, че сте искрен и заради това ви се възхищава.

Козловски кимна. Да, в тези братя имаше нещо покоряващо. И двамата те гледаха право в очите, и двамата излъчваха лидерство. За първи път Козловски повярва в невинността на Винсенте Салазар.

— Интересно местенце си имате тук — каза Фин и прекъсна мислите на Козловски.

Мигел огледа стаята, сякаш я вижда за първи път.

— Да, скромно е, признавам си. Но ще се изненадате, ако разберете животът на колко много хора е спасен в това място.

— Сигурно има голяма разлика с обичайното ви работно място — намеси се Козловски.

— Има. Тук работата ме удовлетворява много повече. — Той седна на табуретката. — Кажете ми, господин Фин, с какво мога да ви бъда полезен?

Фин се облегна на стената.

— Искахме да говорим за брат ви. Да предположим, че е невинен…

— Невинен е.

— Да. Което означава, че някой друг го е натопил. Попитах брат ви дали се сеща за някого, който би искал да го натопи, но той не можа да се сети. Решихме, че трябва да говорим с вас и евентуално вие да ни кажете какви са възможностите. Понякога е трудно да посочиш собствените си врагове. Вие сигурно бихте могли да ни дадете по-обективна преценка.

Мигел се повъртя на табуретката и се замисли.

— Няма такива — накрая отвърна. — Не се сещам за някого, който би пожелал зло на брат ми.

— Никой? — повтори с неверие Фин. — Всички имаме врагове.

— Ние не сме като брат ми.