Дэвид Хосп - Невинност

После Хенри твърдеше, че не помнел как закачил дръжката на куката за веригата в задната част на пикапа на жертвата. Нито че включил двигателя и карал трийсет метра, за което време челюстта на убития се откачила от лицето му. Това обаче нямаше значение. Майната му на миналото, той не съжаляваше за нищо. Дори членовете на семейството му не му съчувстваха, когато го пратиха на топло до живот. Те бяха вече прекалено уморени и уплашени да изпитват каквито и да е чувства към него.

И така, в сряда сутринта, воден от очакването на тръпката и прилива на адреналин, Хенри се доближи до Самюъл Джеферсън на опашката за ядене. Движеха се един към друг и Хенри извади незабелязано острието от джоба си. Беше направено от стоманен прът, откраднат от работилницата по металообработване. Металът беше оформен като петнайсетсантиметров нож. Не беше много ефективно като оръжие за убиване, като например остро парче счупено стъкло. Стъклото можеше да бъде забито в жертвата и да се счупи вътре в тялото му, където да продължи да нанася поражения дори и след като нападателят избяга. Но стоманата щеше да свърши добра работа за днешната задача. Джеферсън му го беше дал предната вечер заедно с петдесет долара.

Когато Хенри наближи, Джеферсън му кимна.

Хенри вдигна острието и го заби в корема на едрия чернокож.

Боец. Така определяше себе си Самюел Джеферсън. А един боец не подлага на съмнение заповедите. Братството се беше обединило около плана и на него му бяха платили добре, за да изпълни тази задача. Той беше едър мъж с огромен корем. Ако беше някой по-дребен, щеше да има реален риск за живота му.

Той видя насочения към него удар и инстинктивно вдигна ръка, за да го блокира, после се отпусна, когато ръката на белия селяндур мина през вялата му защита, и усети как стоманата се заби в опънатата кожа на корема му.

Джеферсън изрева от болка и започна да маха с ръце, като уцели Уомак по ухото. Изпита задоволство, когато видя как на лицето на онзи се изписа болка. Така му се пада, каза си. Заповеди или не, този трябваше да изпрати ясно послание на всички в затвора, които си мислеха, че Джеферсън е слаб. Слабостта беше единственият истински грях зад решетките. Всичко друго можеше да бъде простено, но слабостта беше болест, от която се умираше и всеки, у когото заподозряха слабост, бързо биваше бракуван.

Дори си помисли да му нанесе още един удар, но видя пазачите да се приближават. Беше изпратил посланието си. Сега беше по-добре да покрие раната си и да остави куките да се оправят с бъркотията. Тази част от задачата беше изпълнена.

Джо Галоуей беше само на няколко крачки зад Уомак и го наблюдаваше внимателно. Когато доближиха Джеферсън, Уомак извади острие, надзирателят го видя и забърза напред. Не много, само колкото да проконтролира ситуацията, преди да е станало много късно. Обожаваше, когато затворниците се нападаха един друг, особено когато той беше там да потуши размириците и да види сметката на някого от тях.

Изведнъж ръката на Уомак се изстреля и той удари Джеферсън в корема. Докато едрият чернокож се свличаше на земята, той фрасна Уомак с такъв удар, че Галоуей се засмя. Трябваше да му се признае на Джеферсън, беше като мечок.

За съжаление с това забавлението свърши. Наблизо се намираха прекалено много членове на педерския патрул и те можеха да се намесят и да попречат на плана.

Той направи три бързи крачки към двамата мъже. Джеферсън беше на земята, а Уомак, макар и зашеметен, стоеше надвесен над него, готов да нанесе пореден удар със самоделния нож.

Галоуей се насочи към Уомак, замахна с палката и го удари в ръката с ножа. Ударът беше силен и ръката на Уомак увисна неподвижно, а острието излетя на пода.

— Счупи ми ръката, бе! — извика той. Падна на земята, а ръката му продължаваше да виси неподвижно. Опипа бицепса със здравата си ръка. — Счупи ми проклетата ръка!

— Голяма трагедия! — отвърна Галоуей. Той застана от другата страна на Уомак, който беше приклекнал на пода, и го удари с палката по другата ръка.

Уомак отново изрева, този път викът му отекна в стените като вой на умиращо животно.

— Не, моля те! — извика той, проснат на пода, загледан в ръцете си, които висяха като наденици. — Не мога да си движа ръцете!

Точно тогава прозвуча аларменият сигнал.

— Тревога! — извика един от другите пазачи и специално екипирана група за борба с безредиците се появи, всичките с наколенки, налакътници и защитни кори, подобно на гладиатори готови за схватка. От тях, разбира се, нямаше нужда. Пикът на насилието беше преминал и затворниците се редяха в колони на път обратно за килиите, заситени единствено с насилие, но не и с овесената каша, която щяха да получат за закуска.