Дэвид Хосп - Невинност

— Не исках да намекна нищо лошо за брат ви, разбирам как се чувствате. Той е впечатляваща личност. Но да няма никакви врагове?

Мигел поклати глава.

— Казахте, че е впечатляващ, като че наистина го познавате добре. Но не го познавате. Срещали сте се с него няколко пъти — два или три пъти — миналата седмица. И то след като е прекарал петнайсет години в ада. След като беше принуден да напусне дома си в Салвадор само да дойде тук и да му се случи такова нещо? Беше му отнето всичко и въпреки това той не спира да мисли за другите хора. Никога не мисли за себе си. Повярвайте ми, господин Фин, „впечатляващ“ е слаба дума, за да опише брат ми.

— Прав сте. Не познавам брат ви добре. Но разполагам с няколко дни да стигна до разумна теория, с която да обясня защо всички доказателства по делото сочат, че той е стрелял по Мадлин Стийл. И тя трябва да е достатъчно добра, за да мине пред съдията. В противен случай, какъвто и да е резултатът от ДНК анализа, брат ви ще остане в затвора до края на живота си. Така че всяка помощ ще е добре дошла.

Мигел се смути.

— Извинете ме, господин Фин. Знам, че искате да помогнете, не трябваше да показвам такова вълнение, фактът, че от всички хора точно той попадна в такова нещо, ме изкарва от равновесие.

— Разбираемо е — отвърна адвокатът. — Каквото и да ни кажете, ще е от полза.

Мигел помисли отново.

— Предполагам, имало е хора, на които той е помогнал, а те са си мислели, че не е направил достатъчно. Трудно ми е да го повярвам, но е възможно.

— Хора като кои например?

— Емигранти, други бегълци от закона. По онова време в района нямаше безплатни клиники. Отиването в болница носеше риска да те разкрият и евентуално да те депортират. Брат ми даваше единствената медицинска помощ, която мнозина в общността ни можеха да си позволят. Всеки му плащаше колкото имаше: това често бяха символични суми. И той не отказваше лечение на никого. Някои от тях… при тях нямаше какво да се направи. Дори в „Мас Дженеръл“, с най-добрата техника и условия в света, някой път лекарите са безсилни. Брат ми работеше без кабинет, без консумативи, без никаква помощ или подкрепа. Така че няма да е пресилено да кажа, че понякога нямаше какво да направи, за да помогне на пациентите. Може би някои от тях са го обвинявали, че не е направил достатъчно.

Фин се замисли.

— И лекуваше всеки, който идваше при него?

Мигел кимна.

— Доколкото беше по силите му, да.

— Включително и онези от ВДС ли?

Въпросът беше риторичен и Козловски внимателно се вгледа в Мигел, за да види реакцията му.

Салвадорецът се поколеба.

— Защо питате?

— Те определено са опасни — отбеляза адвокатът. — Ако някой от тях се е разсърдил на брат ви, като нищо може да е искал да си отмъсти.

— Прав сте, господин Фин. Щяха. Щяха направо да го убият, а не да си губят времето да го топят. Но да, прав сте, сигурен съм, че е лекувал членове на ВДС, ако са се нуждаели от медицинска помощ. Лекарите са затова — да лекуват.

— Той беше ли член на ВДС? — попита Козловски.

— Не — отвърна Мигел ядосано.

Фин изчака да види дали Мигел ще добави още нещо, но той мълчеше.

— Добре — каза и се обърна към детектива: — Сещащ ли се за нещо друго, което може да ни е от помощ?

Козловски поклати глава.

— Значи засега приключихме.

— Ще ви изпратя — каза Мигел.

Те излязоха от кабинета за прегледи и тръгнаха по коридора. Лекарят отвори една врата към чакалнята. Всички очи моментално се обърнаха към тях, после бързо се насочиха отново към пода. Козловски остана с впечатлението, че с Фин не са добре дошли в клиниката.

— Еста биен — каза Мигел на чакащите пациенти. А тихо обясни на посетителите си: — Мислят, че сте от полицията. Повечето от пациентите ни, както съм сигурен, че вече сте се досетили, са нелегални. Ако не беше това място, нямаше изобщо да потърсят лекарска помощ. Прекалено много опасности ги преследват, особено сега, след като правителството е подело кампания срещу емигрантите.

— Колко пациенти идват тук седмично? — попита Козловски.

— Близо хиляда — отвърна Мигел.

— Толкова много? — шокира се Фин.

— Да. Ако не сме ние… — Мигел си проправи път през препълненото помещение, като кимаше успокояващо на онези, които дръзваха да погледнат към него. — В известен смисъл това място е паметник на брат ми — добави.

— Как така?

— Видях какво стана със снаха ми. Как умря. Това можеше да се избегне, но те бяха твърде уплашени да отидат в болница. Когато тя умря, с нея умря и част от брат ми. И ако не беше нейната смърт, семейството ми никога нямаше да попадне в полезрението на имиграционната служба. Нищо нямаше да ни се случи. Когато започнах работа като стажант в „Мас Дженеръл“ преди години, аз издействах финансиране и консумативи за тази клиника. Не исках това, което се случи на брат ми, да се случи на друг.